Замъкът Бландингс и други истории
- Автор: Вудхауз Пэлем Грэнвилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Замъкът Бландингс и други истории». Краткое содержание книги:
Ангъс Макалистър го гледаше много особено и той добре познаваше този поглед. „Само една дума“, казваха очите му — на шотландски естествено — „само една думичка и си подавам оставката“. В същия миг лорд Емсуърт бе осенен от мъчителното прозрение, че е напълно във властта на този човек.
Милорд отчаяно затъпка на място. Да, той беше безпомощен. Като изключим прищявката за чакълената алея, Макалистър беше градинар, какъвто се среща веднъж на хиляда и той имаше нужда от него. За съжаление, това бе показал и опитът. Едно време, когато отглеждаха за Селскостопанската изложба тиквата, която впоследствие се завърна в замъка като триумфален победител, той се осмели да пренебрегне Макалистър. Макалистър го напусна и той се бе принудил да му се моли, за да се върне обратно. А един работодател не може да храни надежди, че хем ще се държи по този начин, хем ще управлява с желязна десница. Кипнал от яд — по-скоро пушек, отколкото пламък — лорд Емсуърт се прокашля с кашлица, която можеше да означава само едно — бронхиално бяло знаме.
— Аз…ъ-ъ-ъ… ще обмисля предложението ти, Макалистър.
— Хм.
— Сега трябва да отида до селото. Ще се видим по-късно.
— Хм.
— Междувременно… ъ-ъ-ъ… ще си помисля.
— Хм…
Задължението да бъде съдия и оценител на цветните градинки на жителите от малкото селце Бландингс Парва беше едно от нещата, които лорд Емсуърт винаги очакваше с голямо нетърпение. Подобно задължение му доставяше същинска наслада. Но сега, дори след като успя да се измъкне от зоркото око на сестра си и се освободи от зловещото й присъствие, той се зае с работата без настроение. На гордия човек винаги му е неприятно да узнае, че вече не е господар на душата си; че неговият главен градинар-шотландец го е размазал под четиридесет и петия размер на обувката си. Обладан от тези мисли, милорд разсеяно плъзгаше оценъчен поглед из селските градинки. Чак когато стигна последната къща от списъка, в поведението му се забеляза известно оживление.
Ето тази градинка, установи той, докато надничаше през паянтовата ограда, съвсем не е лоша. Налагаше се да я разгледа по-отблизо. Милорд отвори вратата и се вмъкна вътре. Кучето, което дремеше зад кацата за вода, отвори едно око и го изгледа. Беше от онези рошави кучета с неопределено потекло, със студен, внимателен и подозрителен поглед като на борсов агент, който е убеден, че ей-сега ще го измамят.
Лорд Емсуърт не забеляза животното. Той дотътри крака до една леха с жълт шибой и се наведе да го помирише.
Като помирисване неговото бе съвсем невинно, но по неизвестни причини кучето прецени, че постъпката е от изявено криминално естество. Цялото му дремещо собственическо възмущение се разбуди. В следващия миг светът наоколо се изпълни със зловещи звуци, а лорд Емсуърт мълниеносно се отърси от разсеяността си, която се превърна в трескаво желание да отърве глезените си.
В нашата хроника на Замъка Бландингс веднъж вече стана дума, че пред непознати кучета лорд Емсуърт не се проявява в най-добрата си светлина. Освен да повтаря „Чиба, сър!“ и да подскача насам-натам с удивителна за годините си пъргавина, той не беше отбелязал никакъв напредък в отбранителната си техника. В това време вратата на къщата се отвори и отвътре излезе едно момиченце.
— Млък! — извика то.
В същия миг, само при звука на гласа й, злобното псе прекрати враждебните действия, заподскача насреща й, а после се затъркаля по гръб, вирнало и четирите си крака във въздуха. Гледката мъчително напомни на лорд Емсуърт за собственото му поведение в присъствието на Ангъс Макалистър.
Той премигна срещу спасителката си. Тя беше още невръстно дете, най-вероятно дванайсет или тринайсет годишно, но комбинацията от лондонски мъгли и ранни грижи беше придала на лицето й мъдро майчинско изражение, което по необясним начин накара милорд още от първата минута да я възприеме като своя връстница. Такова момиче можете да срещнете из задните лондонски улички — помъкнало бебе, тежко почти колкото него, но все още запазило достатъчно енергия, за да тътри и едно братче за ръка и да подвиква заканително на друго, някъде в далечината. Бузите й лъщяха от скорошното съприкосновение със сапуна, а кадифената рокличка, която беше облякла, очевидно беше най-официалният й тоалет. Косата, в предизвикателство със съвременната мода, беше силно опъната назад и завързана на къса опашчица.
— Ъ-ъ-ъ… благодаря — каза лорд Емсуърт.
— И аз ви благодаря, сър — отвърна момиченцето.
На милорд не му стана ясно тя пък за какво му благодари. По-късно, когато приятелството им укрепна, той щеше да разбере, че това странно благодарене й беше навик. Тя благодареше на всички и за всичко. В началото обаче тази превзетост го изненада. Той продължи да премигва насреща й през пенснето си.