Замъкът Бландингс и други истории
- Автор: Вудхауз Пэлем Грэнвилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Замъкът Бландингс и други истории». Краткое содержание книги:
— Мисля, че младата дама иска цветя, милорд.
— Да, сър. Благодаря ви, сър. Цъфтя.
— О? — каза лорд Емсуърт. — О? Цъфтя? — бавно повтори той. — О, а, да. Да, да, разбирам. Хм!
Той свали пенснето си, избърса го замислено, постави го отново и със сбръчкано чело заразглежда простиращите се отпреде му градини. Цъфтя! Не можеше да отрече, че градините бяха пълни с цъфтя; в тях грееха равнен, бегония, камбанки, напръстничета, млечка, функия, мишорка, слънчоглед, ирис, лиатрис, монарда, флокс, обичниче, пламък, зимзелен и юка. Работата беше там, че откъснеше ли дори едно, Макалистър направо щеше да припадне. Рижавите му бакенбарди пламтяха като огнен меч зад прага на този рай.
Обичайната процедура за отмъкване на някое и друго цветенце от Ангъс Макалистър беше следната. Изчакваш докато шотландецът изпадне в едно от редките си благосклонни настроения, после умело извърташ разговора към темата за украсата на интериора и накрая, след като издебнеш най-подходящия момент, плахо го запитваш дали би се лишил от няколко стръка, за да ги топнеш във вазите. Ала последното нещо, което би ти хрумнало, е да нахълташ в градината и да започнеш да си береш сам.
— Ами, таквоз… — започна лорд Емсуърт.
И замълча. Изведнъж, с ослепителна яркост, той се видя такъв, какъвто беше — безгръбначен, недостоен наследник на деди, които макар и да са имали трески за дялане, с положителност са знае ли как да се справят в подчинените си. „Хей, негоднико!“ и „Мери, ела тук, долна мръснице!“ са били обичайните обръщения на предишните графове Емсуърт. Разбира се, те са имали известни предимства пред него. Когато на теб принадлежи правото да раздаваш висше, средно и дребно правосъдие, това несъмнено облекчава взаимоотношенията ти с прислугата. Или, с други думи, ако главният ти градинар те раздразни, ти незабавно вземаш бойната секира и без повече въпроси го разцепваш на четирима градинари. Но въпреки това лорд Емсуърт съзнаваше, че предците му са били по-истински мъже от него и ако той допусне подлият страх от Макалистър да застане между него и възможността това прекрасно момиче и очарователният му брат да получат всички цветя, които желаят, то той не заслужава да е техен наследник.
Лорд Емсуърт се пребори със страха си.
— Разбира се, разбира се, разбира се — каза той, макар и не без угризения. — Набери си колкото искаш.
И така се случи, че Макалистър, приклекнал в разсадника като кръвожаден звяр в бърлогата си, видя нещо, което първоначално смрази кръвта му, а после я накара да заври. Някакво момиченце с кадифена рокличка подскачаше насам-натам из неприкосновената градина и късаше съкровените му цветя. Но онова, което го доближи с още една крачка до апоплектичния удар, бе фактът, че същото това момиченце преди два дена го беше цапардосало с камък по пищяла. Вечерната тишина се раздруса от силен рев, който избухна като парен котел и Ангъс Макалистър изхвърча от разсадника с четиридесет и пет мили в час.
Гладис не се бави излишно. Тя беше лондонско дете, тренирано от най-крехка възраст да се държи сърцато при всякакви несгоди и нападения. Това нападение обаче бе тъй внезапно, че тя за миг изгуби присъствие на духа. Метна се с ужасен писък към лорд Емсуърт, скри се зад гърба му и се вкопчи в редингота му.
— Оле-ле-еее! — пищеше Гладис.
На самия лорд Емсуърт също не му беше весело. Преди няколко минути ви показахме как черпи вдъхновение от благородството на дедите си и казва: „Така ти се пада, Макалистър!“, но сега правдивостта ни принуждава да признаем, че мъжественото му държане се дължеше до голяма степен на убеждението, че главният му градинар се намира поне на четвърт миля оттук, сред люлките и въртележките на Празненството. Видът на яростно връхлитащия го шотландец с пламтящи очи и настръхнали бакенбарди го накара да се почувствува като английски пехотинец в битката при Банокбърн. Коленете му се разтрепереха и душата му едва се побра в петите.
В този миг стана нещо, което преобърна всичко наопаки. Само по себе си, то не беше нищо особено, но имаше рядко стимулиращо въздействие върху духа на лорд Емсуърт.
А случи се това, че Гладис, която търсеше по-сигурна защита, пъхна малката си топла ръчица в неговата.
И лорд Емсуърт реши да бъде достоен за този безмълвен израз на доверие.
— Той идва — възбудено прошепна Комплексът му за малоценност.
— И какво от това? — храбро отвърна лордът.
— Дай му да се разбере! — шепнеха дедите му в другото ухо.
— Оставете го на мен — отвърна лорд Емсуърт.
Той изопна рамене и намести пенснето си. Чувствуваше се изпълнен с хладна решимост. Ако е намислил да подава проклетата си оставка, да я подава!