Затворник по рождение
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-961-8
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затворник по рождение». Краткое содержание книги:
Ако Дани Картрайт бе предложил на Бет да се оженят в друг ден, нямаше да бъде арестуван и обвинен в убийството на най-добрия си приятел. А когато четиримата свидетели на обвинението са светски персони, неговата версия няма никакъв шанс. Дани е осъден на двайсет и две години и изпратен в „Белмарш“, строго охраняван затвор, откъдето никой не е избягал.
Ала лъжесвидетелите подценяват решимостта на Дани да си отмъсти, както и неумолимия стремеж на годеницата му към справедливост. И в крайна сметка ще бъдат принудени да се борят за живота си.
Най-завладяващият роман на Джефри Арчър след „Каин и Авел“ ще остане в съзнанието ви дълго след последната страница. И ако и това не ви е достатъчно, пригответе се за край, който стъписва и най-пламенните почитатели на Арчър.
— Намери си нов клиент за алтернативните услуги ли, Луис? — попита той и се подсмихна.
Дани и Луис не отговориха нищо.
— Странно, Картрайт. Най-малко за теб предполагах, че си педал.
23.
Минутите ставаха часове, часовете — дни, дните — седмици и така бавно и мъчително се изниза най-дългата година в живота на Дани, макар, както Бет често му напомняше, времето да не бе напълно пропиляно. След няколко месеца Дани щеше да се яви на шест изпита, за да получи удостоверение за завършено средно общо образование. Според учителя му щеше да ги вземе с пълен отличен. Бет го бе попитала кои предмети си е избрал за кандидатстване в колеж.
— Ще ме пуснат много преди да се наложи да реша — бе обещал той.
— Въпреки това настоявам да се явиш — каза тя.
С Кристи го посещаваха всяка първа неделя от месеца и в последно време Бет говореше най-вече за предстоящото дело в Апелативния съд. Истината беше, че дата още не бе насрочена. Господин Редмейн упорито търсеше нови доказателства, защото, както бе признал, без тях шансовете им да спечелят бяха минимални. Наскоро Дани бе прочел доклад на Вътрешно министерство, според който 97 процента от молбите като неговата биваха отхвърляни и само 3 процента от осъдените на дълъг срок получаваха незначително намаляване на присъдите. Опита се да не мисли какво ще стане, ако жалбата му бъде отхвърлена. Какво щеше да стане с Бет и Кристи, ако трябваше да лежи още двайсет и една години? Бет никога не повдигаше въпроса, но Дани вече беше решил, че за нищо на света присъдата няма да е и за тримата.
Беше разбрал, че затворниците с дълги присъди, както и доживотните, се делят на две категории: такива, които напълно се изолират от живота навън — никакви писма, никакви обаждания или посещения, и другите — които като приковани на легло инвалиди се превръщат в тежест за семействата си до края на дните си. Вече знаеше по кой от двата пътя ще поеме, ако нищо не излезеше от обжалването.
„Доктор Бересфорд загива при катастрофа“, гласеше заглавие на първа страница на „Сънди Мейл“. По-нататък в статията се съобщаваше, че звездата на Лорънс Девънпорт е започнала да губи блясъка си и продуцентите на „По лекарско предписание“ са решили да го освободят от сериала. Планираше се да загине в катастрофа с пиян шофьор. Щял да бъде откаран в болницата, където работи и сестра Петъл, на която той бе обърнал гръб заради съобщението й, че е бременна от него. Тя щяла да се опита да спаси живота му, но уви…
Телефонът в кабинета на Спенсър Крейг иззвъня. Никак не се изненада, когато чу отсреща гласа на Джералд Пейн.
— Видя ли вестниците?
— Да — отговори Крейг. — Честно казано, изобщо не съм изненадан. Зрителският интерес е намалял чувствително през последната година и очевидно се опитват да привлекат отново вниманието на хората.
— Изритат ли го, Лари трудно ще получи нова роля. Няма да е добре, ако се върне отново към бутилката.
— Не ми се ще да обсъждаме това по телефона, Джералд. Да се срещнем някъде тия дни.
Крейг отвори бележника с ангажиментите си и с неудоволствие забеляза, че няколко дни поред са напълно свободни. Преди време нещата съвсем не стояха така.
Дежурният остави вещите на задържания на плота, за да може колегата му да направи опис в дневника: игла, малко пликче с бял прах, кутийка кибрит, лъжица, вратовръзка и банкнота от пет паунда.
— Имаме ли име или документ за самоличност? — попита колегата.
— Не — отговори дежурният полицай и хвърли поглед към свитата на кълбо фигура на пейката пред него. — Какъв е смисълът да изпращат тоя нещастник в затвора?
— Законът си е закон, човече. Нашата работа е да го прилагаме, а не да го обсъждаме.
— Нещастното копеле — въздъхна дежурният полицай.
В дългите безсънни нощи, докато чакаше делото за обжалване, съветът на господин Редмейн преди произнасянето на заседателите по време на първото дело често изникваше в съзнанието на Дани. „Признаеш ли се за виновен в убийството, ще лежиш само две години.“ Ако беше се вслушал в съвета му, след дванайсет месеца Дани щеше да е свободен.
Опита да се да се съсредоточи върху есето, което бе написал за „Граф Монте Кристо“. Дали и той да не избяга като Едмонд Дантес? Само че тук, на първия етаж, няма как да прокопаеш тунел, а и „Белмарш“ не беше построен на остров, така че и море нямаше. Ето защо, за разлика от Дантес, той имаше твърде слаба надежда да успее да отмъсти на четиримата си врагове, в случай че не спечели делото за обжалване. След като прочете есето, Ник му постави оценка 73 процента с коментара: „За разлика от Едмонд Дантес, на теб няма да ти се наложи да търсиш начин за бягство, защото ще те освободят“.