Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Той се обърна и вдигна палци към човека от предната странична седалка в пътническия салон, един от френските инженери, които трябваше да провери току-що инсталираното на сондата електрооборудване за изпомпване. Останалите пътници чакаха търпеливо. Четирима бяха японци, гости на френските служители и инженери от „ЕПФ“. Скрагър се чувствуваше неспокоен, когато превозваше японци — връщаха го към спомените му за войната, към спомените му за загубите на Австралия по време на Тихоокеанската война и за хилядите, които умряха в японските лагери и на железопътната линия в Бирма. „По-точно бяха убити“ — помисли си той, а после отново насочи вниманието си към разтоварването.
Инженерът беше отворил вратата и сега помагаше на работниците да извадят кашоните от товарното помещение. На платформата беше горещо, влажно и противно, въздухът вонеше от нефтените изпарения. В кабината беше жега, както винаги, влажността беше висока, но Скраг се чувствуваше удобно. Погледна към Воси, който все още седеше отпуснат, с ръце на тила — съвземаше се.
„Добър момък“ — помисли си Скрагър. После вниманието му беше привлечено от най-високия глас в пътническия салон. Беше Жорж дьо Плеси, шефът на френското представителство и управител на района на „ЕПФ“. Седеше на облегалката на една седалка и пак изнасяше една от безконечните си лекции, този път на японците. „По-добре на тях, отколкото на мен“ — каза си Скрагър и се позасмя. Познаваше дьо Плеси от три години и го харесваше — заради френската храна, с която ги снабдяваше, и заради това, че играеше добре бридж, който и двамата обичаха, но не и заради темите на разговор. „Хората от петролния бизнес са еднакви, петролът е всичко, което знаят и което искат да знаят, и ние, останалите, съществуваме за тях само за да консумираме това нещо и да плащаме скъпо и прескъпо за него, докато сме живи — а дори и след това, нали повечето крематориуми работят на нефт. Истински ад! Цената на петрола нарасна неимоверно — на 14,80 долара за варел от 4,80 долара преди две години и от 1,80 отпреди още няколко. Проклети разбойници, всички са разбойници — и ОПЕК, и «Седемте сестри», даже и «Норд си ойл».“
— Всички тези петролни кули стоят върху дъното на морето — обясняваше дьо Плеси. — Всички са построени и се управляват от французи и всяка обслужва един кладенец… — Той беше облечен във войнишки дрехи, косата му бе рядка, жълтеникавокафява, лицето — загоряло. Другите французи бъбреха и спореха помежду си. „И това е всичко, което правят — помисли си Скрагър, — освен да ядат, да пият вино и да разправят най-безцеремонно разни истории за гащите на всяка… мацка. Като оня негодник Жан-Люк, най-големият самохвалко сред тях! На това отгоре всички са индивидуалисти, всеки се пише различен. Японците пък са ниски, подвижни, много спретнати и всички облечени по един и същи начин: бяла риза с къси ръкави, тъмна вратовръзка, тъмни панталони и тъмни обувки, еднакви кварцови часовници, тъмни очила; единствената им разлика е във възрастта. Като сардини в консерва са!“
— … Водата на това място, както и в целия Залив, е много плитка, мосю Касиги — продължаваше дьо Плеси. — Тук тя е едва трийсетина метра — нефтът се достига лесно до около триста. Имаме шест кладенеца в тази част на находището, Сири Три, и всички текат — тоест свързани са с тръбопроводи и изпомпват петрола в резервоарите за съхранение на остров Сири. Капацитетът на резервоарите е три милиона варела и сега всичките резервоари са пълни.
— А доковете на Сири, мосю Плеси? — поинтересува се Касиги, посивяващият японски представител на ясен и правилен английски. — Не можах да ги видя, докато прелитахме над острова.
— Засега товарим в морето. Планираме да построим пристан догодина. Междувременно няма да имаме проблеми да натоварим вашите средноголеми танкери, мосю Касиги. Гарантираме бързо обслужване и бързо товарене. В края на краищата, ние сме французи. Утре ще се убедите. Вашият „Рикомару“ не закъснява, нали?
— Не. Ще бъде тук по обед. Какъв е пределният капацитет на находището?
— Безграничен — отвърна французинът през смях. — Сега добиваме само по седемдесет и пет хиляди варела на ден, но, mon Dieu, под морското дъно има цяло нефтено езеро.
— Капитан екселенц! — До страничния прозорец на Скрагър, със сияещо от щастие лице, стоеше младият Абдула Турик от екипа за противопожарната охрана. — Аз много добре, много добре, много-много добре. Вие?
— Тип-топ, млади момко. Как я караш?