Треска за лалета
- Автор: Могак Дебора
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Треска за лалета». Краткое содержание книги:
Избърсвам кръвта си от хартията и там остава кафеникаво петно.
През последните седмици Мария се е променила. Наедряла е, разбира се, надебеляла като луковица, подхранена с най-висококачествена тор. Онази вечер на вечеря Корнелис отбеляза:
— Видя ли какъв размер е придобила? Скоро ще изяде цялата ни къща.
— Винаги е имала добър апетит — отвърнах му аз.
Освен това се движи различно, поклаща се като кораб с вдигнати платна. Задъхва се от всяко усилие. В продължение на месеци аз върша по-тежките ѝ задачи, чистя къщата и мия подовете. Тя не бива да губи бебето. От усилията и аз се задъхвам. През целия си живот досега никога не съм работила толкова. Размяната на ролите ни — аз слугиня, а тя господарка, която може да върши само най-леките задачи — се простира отвъд домакинската работа.
— Странно, нали? — казва ми тя един ден. — Вие се маскирахте като мен, а аз се обличах като Вас.
Разказва ми как се пременявала със синия ми елек, онзи — поръбения с кожа, и е дефилирала пред огледалото. Разменили сме си и ръцете. Моите са станали слугински — напукани и сухи.
— Втрийте гъша лой в кожата си — подсмихва се тя. — И ще станете истинска дама.
Нейните ръце са меки като на благородничка.
Къщата също се е променила. Сега я познавам много добре — болезнено добре: плочките от Делфт покрай стената, всяко играещо дете; мраморните подове, които сякаш са дълги цели мили. На горния етаж лъскам ли лъскам широките дъски на дюшемето. С навити ръкави търкам и бърша, а после се изправям на крака, пъшкайки. Релефните стени на Кожената стая събират прах; болка сковава раменете ми, докато стоя стъпила на стол и боравя умело с метлата. Долу, в кухнята, търкам керамичния под с мокър парцал. Преди къщата се състоеше от стаи, в чиито столове седях, по чиито подове ходех и чиито прозорци отварях, за да гледам на улицата. Тя беше нарисуваният фон на живота ми. Сега ми е позната всяка олющена тухла, всеки чвор в дървените настилки. Де да можехме да наемам още един слуга. Но това, разбира се, е невъзможно. Не можем да рискуваме да пуснем непознат сред нас в този критичен момент и аз стоически устоявам на опитите на съпруга ми да наеме такъв.
Вече съм в последния месец и нося обемиста възглавница, завързана около талията ми. Госпожа Моленер, съседката, ми зае няколко от своите рокли за бременни. Мария просто приши допълнителни парчета плат към своите. Навеждането е трудно — как се справят бременните жени? Изкушавам се да махна възглавницата, но какво ще стане, ако Корнелис внезапно се върне? Става все по-загрижен и отскача по време на работния ден, за да провери дали не съм започнала да раждам.
Посети ни доктор Зорг. На горния етаж той прегледа Мария и каза, че е в чудесно здраве. Изми си ръцете, слезе и каза на Корнелис, че съм здрава като бик. Има тясно лице, като на хрътка; никога не съм имала доверие на рижави мъже. Трябва да призная обаче, че изигра ролята си съвършено. Когато си тръгваше, ми прошепна:
— Приятелят Ви е прав. Вие сте храбра и уникална жена.
Мария ми каза, че ръцете му миришат на виолетки.
У нея има и друга промяна. През последните няколко седмици се е вглъбила в себе си. Седи сама пред изгасналия огън. Стои с часове пред прозореца и не помръдва, докато слънчевата светлина не угасне, сякаш чака гост, който никога не идва. Още по-лошо, отчуждила се е от мен; нашето сестринство е изчезнало.
— Вие и Вашите сметки! — ми казва един ден. — Само за пари мислите. Ами аз?
— Правя го заради теб! Ти ще се облагодетелстваш точно толкова, колкото и аз. Скоро всичко ще приключи и двете ще бъдем свободни.
— На Вас Ви е лесно — тросва се тя. — Променили сте се, София.
Вече ме нарича София, не мис или мадам. Нямам нищо против. Знам, че гневът ѝ се дължи на страха. Изправена е пред раждане; ще отплава на пътешествие сред най-смъртоносните води — пътуване, което трябва да предприеме сама, защото никой не може да я придружи.
Вчера Ян изкара печалба от шестдесет и пет флорина. Шестдесет и пет флорина. Ковачът, който поправи пантите на шкафа ни, се оплака, че плаща толкова за едногодишен наем.
— Залагайте на лалета — го посъветвах аз. — Лесно е.
— Който хвърчи нависоко, отвисоко пада — отговори ми той. — Запомнете ми думите, повечето от тях са глупаци.
Той беше нещастен стар пияница.
Срещам се с Ян на уговореното място до фонтана. Отслабнал е, бузите му са изпити. Косата му, толкова буйна и къдрава, когато дойде у дома за първи път, е загубила блясъка си. Не ме поздравява; с блеснали очи грабва ръката ми за китката.