Треска за лалета

Спалнята ми е подготвена за раждането. Съседите са готови да помагат. Пред камината е сложена дървена сушилка за пелените. Съседката госпожа Моленер ни е дала назаем плетена бебешка люлка във формата на лодка. Съпругът ми е извадил родилната нощница и я е оставил да чака в готовност. На рафта стоят купа и лъжица за овесена каша, за да се подсилвам по време на раждането, и бокал за подсладено вино, за да отпразнуваме щастливото събитие. Друг съсед, който има коняр, предложи услугите си да доведе майка ми, когато родилните болки започнат, но аз му казах, че тя е с твърде крехко здраве за такова пътуване. Всъщност излъгах семейството си за термина; те очакват бебето след още няколко седмици.

Истинското раждане, разбира се, няма да се проведе в тази стая. Когато Корнелис е на работа, аз водя Мария горе в таванското помещение. Тя пуфти и се задъхва по тясното стълбище и спира на половината път, за да си поеме въздух.

Това е малка тъмна стаичка, таванът ѝ е направен от кръстосани черни греди. Корнелис не е идвал тук от години; никой не идва тук. Аз изчистих стаята, пометох паяжините и поръсих пода с лавандула. Подготвих родилното ложе; това е малко легло, вероятно използвано от някой слуга преди много време.

В ъгъла стои подпряна моята картина Любовното писмо. Ето я — нарисуваното мое аз, сама с мечтите си, уловена в момент на взимане на решение. Изглежда толкова невинна, толкова неопитна. Решението отдавна е взето; вече почти не мога да разпозная това нежно създание.

Мария седи на леглото и пъшка. Гърбът я боли. Сядам до нея и го разтривам.

— Той е добър лекар — казвам ѝ аз. — И тя е много опитна акушерка. Каза, че има над хиляда успешни израждания. Ще бъдеш в добри ръце.

Изведнъж Мария избухва в сълзи.

— Искам си Вилем — плаче тя.

— Те ще се погрижат за теб, скъпа моя.

— Искам той да е до мен.

— Той няма да се върне.

— Искам си Вилем!

Тя хлипа неудържимо. Лицето ѝ е мокро от сълзи и сополи.

— Как можа да ме остави в такъв момент?

— Той дори не знае. Трябва да го забравиш. — Избърсвам носа ѝ с кърпичката си. — Скоро ще имаш прекрасно бебе…

— Искам него!

Опитвам се да я прегърна. Трудно е с двете огромни буци, които стоят между нас. Неспособна да я достигна, вместо това започвам да я галя — косата ѝ, корема ѝ.

Под престилката ѝ усещам движение. Бебето рита. Рита с такава сила, че ръката ми отскача. Удря ме свирепо.

— Усети го — казвам ѝ аз. — Опитва се да излезе. А когато това се случи, и двете ще бъдем свободни.