Трескави сънища

Д’Агоста повдигна панталоните си и облиза устни.

— Искаш ли да отида и да измъкна отвътре този дебелак?

Пендъргаст поклати глава.

— Не е нужно, Винсънт. Той се обърна назад, като гледаше ресторанта. Една възрастна, набита жена в тънка домашна рокля беше излязла от кухнята и стоеше на верандата, обрамчена от двете страни от чифт розови пластмасови фламинга. Тя държеше списание в едната си ръка и цигара в другата, и се взираше в тях през старомодните си очила. – Може и да сме подплашили точно пъдпъдъка, когото търсех.

Върнаха се на стария паркинг и кухненската врата на гостилницата на Джейк. Жената ги гледаше мълчаливо как се приближават, без никаква видима промяна в изражението.

— Добър вечер, мадам – произнесе Пендъргаст с нисък поклон.

— Добър ти вечер – отвърна тя.

— Случайно вие да сте собственицата на това изискано заведение?

— И ако съм, какво? – сопна се тя и дръпна дълбоко от цигарата. Д’Агоста забеляза, че пуши от бяло пластмасово цигаре.

Пендъргаст кимна към Спайдъра.

— Случайно това возило тук да ви е познато?

Тя отклони очи от тях и се взря в колата през мътните стъкла на очилата си.

— Може и да е – отвърна тя.

Настъпи тишина. Д’Агоста чу да се затваря прозорец, а после и врата.

— Ах, колко съм недосетлив – внезапно произнесе Пендъргаст. – Да отнемам от ценното ви време, без да ви компенсирам. – Сякаш по чудо в ръката му се появи една двайсетдоларова банкнота. Той я подаде на жената. За изненада на Д’Агоста тя чевръсто я измъкна от пръстите му и я пъхна в повехналото си, но все още пищно деколте.

— Виждала съм тази кола три пъти – каза жената. – Синът ми беше побъркан на тема чуждестранни спортни коли. Той работеше на минералния извор. Загина в една автомобилна катастрофа в покрайнините на града преди няколко години. Както и да е, първият път, когато се появи тази кола, той направо превъртя. Всички оставяха работата си и я зяпаха.

— Спомняте ли си шофьора?

— Млада жена. И тя красива.

— А спомняте ли си какво си поръча? – попита Пендъргаст.

— Няма начин да го забравя. Крем карамел. Каза, че била целия път от Ню Орлиънс. Представете си, целия този път за един крем карамел!

Настана отново кратка тишина.

— Казахте „три пъти“ – обади се Пендъргаст. – Кога беше последният?

Жената дръпна за пореден път от цигарата и се замисли.

— Онзи път дойде пеша. Беше спукала гума.

— Поздравявам ви за отличната ви памет, госпожо.

— Както казах, не можеш да забравиш кола – или жена – толкова бързо. Моят Хенри й поднесе крем карамела безплатно. Тя после се върна и му позволи да седне зад волана – не му даде да шофира, обаче. Каза, че бързала.

— А! И къде отиваше?

— Каза, че се била въртяла в кръг, не могла да намери отбивката за Каледония.

— Каледония? Не съм чувал този град.