Сбогуване [bg]

Доротея прави същото с треперещи ръце, после Кабъл и после бавно всеки член на малката групичка загребва пръст с лопата и я изсипва в дупката. Продължават да я пълнят.

И тогава Доротея не издържа.

Пада на колене, сякаш току-що е осъзнала какво се е случило.

— Хенри! — крещи. Хълцанията й прерастват в дълбоки ридания. Джейни просто стои до нея. Не може да й помогне. И не иска да я спре.

Какъв срам. Джейни вече вижда как всички в участъка говорят за майка й, пияницата, онази, дето успя да провали цяло погребение, онази, дето е правила секс насам-натам и има незаконна дъщеря и не става за нищо друго, освен да създава проблеми. Джейни клати глава, сълзи потичат по бузите й и тя загребва още пръст.

И без това вече нищо няма значение.

Когато приключват и купчината прясна пръст е заравнена, Джейни знае, че трябва да обърне внимание на гостите. Кабъл отвежда Доротея до колата.

Джейни оставя лопатата на земята. Изправя се и вижда Капитана пред себе си.

Капитана я прегръща. Държи я в прегръдката си.

— Добре се справи — казва. — Наистина много съжалявам за загубата ти.

— Благодаря — отвръща Джейни и сълзите й потичат наново. Не за първи път плаче на рамото на Капитана. — Толкова ме е срам.

— Няма защо, Джейни. — Гласът на Капитана е твърд, думите й звучат като заповед. За Джейни е добре да има някой друг, който да командва парада поне за малко. Да я облекчи. Капитана потупва Джейни по гърба. — Ще правиш ли „Шива“?

Джейни се отдръпва и я поглежда.

— Не мисля. А какво беше това?

Капитана се усмихва.

— Време за траур. Обикновено трае седем дни, но всичко зависи от теб.

Джейни поклаща глава.

— Ние… аз… аз дори не знаех, че съм наполовина еврейка до миналата седмица. Не познавам ритуалите, не знам нищо.

Капитана я хваща за ръката.

— Мини през офиса ми, когато си готова. Не е спешно. Но смятам, че трябва да поговорим.

Джейни кимва.

— Да, трябва.

Капитанът стисва ръката на Джейни и Джейни поздравява момчетата от управлението. Иска да обясни, да се извини за поведението на майка си, но те не й позволяват да каже и дума за това. Изказват съболезнованията си и накрая успяват да накарат Джейни да се засмее. Както винаги е било.

Чувството е толкова приятно.

Кати изчаква край гроба, докато момчетата си тръгнат, после се приближава към Джейни.

— Благодаря ти за бележката.

— Мисля, че той би се радвал да знае, че си дошла — казва Джейни.

— Оставих още няколко кашона. Пред вратата са. Да ги върна ли на подателя?

Джейни се колебае за момент.

— Не. Аз ще се погрижа. Вероятно ще имам нещо за изпращане утре, така че… — Джейни не иска да обяснява точно тук. Другата седмица ще разполага с всичкото време на света, за да говори с Кати.