Кодът на Атлантида [bg]

21.08.2009

Кардинал Мурани се събуди от чукане по вратата. Умората още го държеше в плен. Чувстваше се като дрогиран. Все още лежеше по пижама в леглото. Тежкият том, който четеше, бе паднал в скута му.

— Кардинал Мурани — обади се младежки глас.

— Да, Винсент — дрезгаво отвърна Мурани на личния си камериер. — Влез.

Винсент отвори вратата и влезе в спалнята. Беше висок малко над метър и половина и тънък като пръчка. Костите му стърчаха в лактите. Главата му изглеждаше твърде голяма за кльощавото му тяло. Носеше тъмен костюм, който не му беше по мярка, а косата му бе грижливо сресана на път.

— Не дойдохте на закуска, ваше високопреосвещенство — каза той. Не погледна Мурани в очите. Винсент никога не гледаше хората в очите.

— Не се чувствам добре — каза Мурани.

— Съжалявам да го чуя. Желаете ли да закусите тук?

— Да. Погрижи се.

Винсент кимна и излезе.

Мурани знаеше, че младежът не му вярва, но това не го интересуваше. Винсент беше най-малката му грижа. Той беше негов васал, намираше се изцяло под контрола му. За последните няколко седмици на няколко пъти бе чувал Мурани да се оплаква, че не му е добре.

Надигна се, взе телефона и се обади на личния си секретар. Нареди да отменят всичките му срещи и обяда, който бе уговорил с един от първите приближени на папата.

Почувства се добре, че е разчистил деня и може да работи върху скритите в звънеца и цимбала тайни. Включи телевизора и загледа CNN. Нищо не се съобщаваше за разкопките в Кадис, но знаеше, че новините предстоят. Проучванията бяха привлекли вниманието на медиите като внезапната смърт на някоя пристрастена към наркотиците звезда.