Ключът [bg]

— Ш-ш-ш, всичко е наред — каза Сейчан на момичетата.

Не беше, но нямаше нужда да го знаят. Седнала на тясното легло, тя внимателно избърса сополите под носа на по-малката. Петгодишната Хариет току-що беше повърнала овесената си каша в стоманената тоалетна чиния в ъгъла на мазето. Пенелопи се беше облегнала на Сейчан от другата й страна. Една година по-голяма, Пени изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повтори изпълнението на сестра си.

Сейчан беше на линия, когато двете се бяха събудили от предизвикания от упойката сън. Направи всичко по силите си да ги успокои в странната нова обстановка, да им вдъхне увереност. Но не беше майка им.

И сега Хариет се взираше унило в празното легло без завивки. Сякаш и тя знаеше за кого е било предназначено.

„За Кат“.

Момичето с кестенява коса не беше казало нито дума, откакто се бе събудило. Нямаше никакви въпроси, нито дори сълзи. Просто възприемаше всичко — на пръв поглед аналитично, също като майка си. Беше с пижама гащеризон с бродирано изображение на широк черен пояс. Тя вървеше с островърха елфска шапка, но тя открай време беше по-сериозна от двете момичета и не си я беше сложила у дома и бе демонстрирала отвращението си към подобни глупости, като я беше хвърлила на пода.

Когато им донесоха закуската — гореща овесена каша с канела и сушени ябълки, — тя просто я изяде, следвайки по-ентусиазирания пример на сестра си.

Откакто се беше събудила, Пени беше неизчерпаем извор на въпроси и заявления: „Къде е мама? Къде сме? Как така няма врата към спалнята? Тук вони. Харесвам мравояди“. Последното може би беше подбудено от мравките, които маршируваха в колона по бетонния под и изчезваха в канала. Сейчан обаче знаеше, че това е начинът на Пени да се освободи от стреса, да се справи със страха от странната ситуация, в която се бе озовала.

— Кога ще излезем оттук? — попита момичето. — Трябва да пишкам.