Ключът [bg]

— Не става дума за такива микровълни.

Мара забеляза леко спадане на пика и въздъхна.

„Може пък да не е нищо“.

Карли остана при прозореца, за да се наслади на топлия следобеден бриз. Вятърът развя русите й къдри, ярката слънчева светлина затанцува по бузите й. Краищата на черното й сако се развяха, разкривайки силуета на тялото й.

Мара се насили да откъсне поглед от нея и да се съсредоточи върху екрана. Ева най-сетне се беше раздвижила и сега стоеше изправена. Главата на аватара обаче оставаше килната настрани, извивката на ухото се виждаше между косите й. Сега обаче изражението на Ева изглеждаше напрегнато, с намръщено чело и присвити очи.

Почти уплашено.

Озадачена и разтревожена, Мара повика Карли.

— Ела да видиш.

Приятелката й дойде при нея. В същия миг Мара забеляза как микровълновият пик на диагностичния прозорец отново подскочи. На екрана главата на Ева се завъртя, сякаш следеше движението на Карли.

Мара се изправи, внезапно изпълнена със страхове.

Карли забеляза тревогата й.

— Какво има?

— Изключила си телефона си, нали?

— Да. И извадих батерията. Точно както ми каза.

Мара знаеше, че клетъчните телефони използват микровълнови трансмисии, за да комуникират с джипиес сателитите, което позволяваше проследяването на устройството.

— Провери си джобовете. Всичките.

Докато Карли изпълняваше настоятелните й инструкции, Мара претърси собствените си дрехи.

„Нищо“.

Изведнъж Карли се опули и извади блестяща монета от джоба на сакото си.

— Не знам какво е това. Нямам представа как се е озовало там.

Мара знаеше отговора и на двете. Представи си мъжа, който беше сграбчил Карли на летището.

— Проследяващо устройство. Пробутали са ти го.

Обърна се към вратата, осъзнала истината.

— Доведох ги право тук.