Ключът [bg]

За разлика от Хариет, която погледна изпепеляващо сестра си.

Пени схвана посланието и сниши тон, след като приключи и си вдигна пижамата.

— Мама ни забранява да казваме пръдня. Татко обаче го прави непрекъснато. Казва пръдня, при това много.

Изкиска се на собствените си думи и побърза да се върне при Сейчан и сестра си на леглото.

На Хариет изобщо не й беше весело. Лицето й стана още по-мрачно. Тя внезапно се отдръпна от Сейчан и я погледна.

— Лоши ли сме били? — попита момичето. Това бяха първите й думи, откакто се беше събудила. — Да не би Дядо Коледа да ни е взел… вместо да ни даде подаръци?

Вината и страхът на момиченцето насочи цялото внимание на Сейчан към двете. Очевидно детето бе търсило някакво обяснение за положението, в което се намираха, и използването на забранената дума от Пени й бе предложило такова.

— Хариет… не. Разбира се, че не. — Тя прегърна малкото й телце и го придърпа към себе си, после направи същото с Пени. — Това изобщо не е по ваша вина.

Откъм вратата се чуха гласове. Малкото прозорче се отвори и някой погледна вътре. После ключът се превъртя и вратата се отвори.

Виновникът влезе.

Валя Михайлова беше облечена в обшито с кожа сребристо палто и изтръскваше снега от лешовете му, докато пристъпваше напред. Бялата й зализана коса беше много по-къса от последния път, когато Сейчан я беше видяла. Бретонът й беше във формата на V над ледените вежди. Кожата й — бяла като полиран мрамор — беше покрита със също толкова бяла пудра. Въпреки това на ярката светлина отвън върху дясната страна на лицето й се виждаше сянка.

Сейчан си представи черната татуировка, скрита от пудрата — полуслънце, чиито вълнообразни лъчи продължаваха по бузата и над окото.

Мъртвият й брат близнак беше носил другата половина от това черно слънце, само че на лявата си буза.

Сейчан знаеше кого вини Валя за смъртта на брат си.

Бледата ръка на жената беше отпусната върху черната дръжка на кинжал в ножница на кръста й. Сейчан знаеше историята зад старото оръжие. Навремето то принадлежало на баба й, селска бабка — или лечителка — от Сибир. Ножът се наричаше атаме и се използвал при магически церемонии.

Валя я изгледа кръвнишки. Омразата й далеч не се дължеше само на смъртта на брат й. Сейчан и Валя навремето бяха убийци на Гилдията, сестри в една и съща смъртоносна професия. След като Сейчан беше помогнала на „Сигма“ да унищожи организацията, Валя беше оцеляла, изпълнена с жажда за мъст. В настъпилия вакуум след края на Гилдията беше събрала нови сили и бавно бе възстановила организацията под собственото си безмилостно лидерство.

Пени се наведе към Сейчан.

— Това Снежната кралица ли е?

Сейчан лесно можеше да се досети за причината за въпроса. Снощи Кат беше дочела приказката на Ханс Кристиан Андерсен със същото заглавие — историята за кралицата с леденото сърце, която отвлича малко момче. И белоснежното лице на Валя определено отговаряше на описанието на злодейката. Тя беше албинос. Но въпреки схващането, че всички албиноси са с червени очи, нейните бяха сини като лед.