Жив или мъртъв [bg]

— Това са доста печени момчета — каза Чавес. — Някой си е написал домашното и стреля добре. Има ли новини от самото консулство?

Стенли поклати глава.

— Радиото им мълчи.

Кларк реши, че в това има смисъл. Всеки, който е достатъчно добър да влезе в района бързо и да елиминира четирима Fallskarmsjagares, щеше да е и достатъчно умен веднага да блокира комуникационната стая.

— Никой ли не си приписва заслугата? — запита Чавес.

— Не още, но подозирам, че няма да изтраят дълго така. Засега либийците са наложили на вестниците си да не публикуват нищо, но се боя, че всичко е само въпрос на време.

Безбройните терористични групи в Близкия изток си приписваха заслугите за всяко по-жестоко действие, и то не за престиж, а като нарочен опит да мътят водата на разузнаването. Досущ като онова, което полицаите трябва да правят при големи случаи с убийства. Бързите признания и откачените заподозрени се предлагаха по пет за лев, а към всеки трябваше да се отнасят сериозно, за да не пропуснат истинския виновен. Същото важеше и за тероризма.

— И никакви искания, предполагам? — добави Кларк.

— Точно така.

В половината от случаите нямаше искания. В Близкия изток похитителите просто се стремяха да си спечелят международна аудитория, преди да се захванат с екзекуциите на хората, като едва после обясняваха какво и защо. Не че това имаше значение за Кларк и екипа, но докато някой от правителството не кажеше „тръгвай“, бойна група „Дъга“ си оставаше обикновен екип за специални операции, подхвърлен на милостта на политиката. Едва след като политиците се уверяха, че е уместно да развържат кучетата, „Дъга“ правеше онова, което умееше най-добре.

— Ето особената част — заяви Стенли.

— Политиците — предположи Кларк.

— Отново си прав. Както се досещаш, нашият приятел полковникът желае да изпрати своята „Джамахирия“ — дори вече е подготвил екипа, — но шведският генерален консул не изгаря от желание, особено предвид правилата за водене на бойни действия на „Джамахирията“.

Гвардията „Джамахирия“ всъщност бяха личната охрана на полковник Муамар Кадафи, състояща се от около две хиляди мъже, които набираха от родното му място — района на Сирт в Либия. Кларк знаеше, че гвардейците ги бива и са добре подсигурени със собствени логистични и разузнавателни части, но „Джамахирията“ не се славеше с благоразумие или силна загриженост за материалните и нематериалните щети. Ако „Джамахирията“ щурмува, шведите вероятно щяха да загубят доста служители.

„Интересен мръсник е Кадафи“ — каза си Кларк. Както повечето хора от разузнаването в САЩ, и Кларк имаше съмнения относно скорошната промяна в Кадафи от лошото момче на Северна Африка в хуманист и разобличител на тероризма. Старата фраза, че „вълкът козината си мени, но нрава — не“ може и да е изтъркана и да не се отнася за някои, но според Кларк полковник Муамар Абу Миняр ал Кадафи, „братският водач и ръководител на революцията“, си беше вълк и щеше да остане такъв до своята смърт, естествена или не съвсем.