![Зелени сенки, Бял кит [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/8/6/zeleni-senki-byal-kit-bg-download.jpg)
Зелени сенки, Бял кит [bg]
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1461-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Зелени сенки, Бял кит [bg]». Краткое содержание книги:
„Една от най-увлекателните книги във впечатляващата петдесетгодишна кариера на Бредбъри“ Тайм
„Възхитително лирична, поръсена с хумор екскурзия из бъбривата и мъглива Ирландия.“ Нюздей
Нора погледна към замъка и продължи.
— В нощта, когато ти се обадих, лежах в леглото си. Беше към два часът, когато чух входната врата да се отваря, сякаш от течение. Но знаех, че целият дом просто леко се е наклонил, за да я освободи от резето и завърти върху пантите. Излязох на стълбището и погледнах надолу. Там, в преддверието, се разливаше поток от лунна светлина. Къщата сякаш ми казваше: „Ето откъде трябва да минеш. Нагази в белотата, следвай млечния път и се махай, върви си със своята старост и мрак. Ти си бременна, носиш призрака на горестта в своята утроба. Но той никога няма да се роди и понеже не можеш да се отървеш от него, един ден ще донесе смъртта ти. Какво още чакаш?“. Е, Уили, аз се побоях да сляза долу и да затворя проклетата врата. И знаех, че всичко е вярно, че никога повече няма да заспя. Тъй че се вслушах и побягнах навън. В Женева имам едно мрачно, греховно убежище. Ще отида там да живея. Но ти си още млад и свеж, Уили, тъй че искам имението да бъде твое.
— Не съм чак толкова млад.
— Във всеки случай, по-млад от мен.
— И не толкова свеж. То прогони и мен, Нора. Преди малко, вратата на спалнята ми също се отвори.
— О, Уилям — въздъхна тя и докосна бузата ми. — Толкова съжалявам.
— Недей. Ще тръгнем заедно.
Нора отвори вратата на колата.
— Аз ще карам. Сега имам нужда да карам, с пълна газ, чак до Дъблин. Имаш ли нещо против?
— Не. Ами багажът ти?
— Нека къщата си задържи всичко, което е в нея. Накъде тръгна?
Аз се спрях.
— Трябва да затворя вратата.
— Недей. Остави я отворена.
— Но… някой може да влезе.
— Вярно — засмя се тихо Нора. — Но само добри хора. Тъй че всичко е наред, нали?
— Да — кимнах накрая. — Всичко е наред.
Върнах се и неохотно застанах до колата. Облаците се сгъстяваха. Започваше да вали. Нежният, ситен ръмеж падаше от обляното в лунна светлина небе тихо и безобидно, като шепот на ангели. Качихме се и затръшнахме вратите. Нора запали мотора.
— Е, готови ли сме?
— Готови — отвърнах.
— Уилям — каза Нора, — когато отидем в Дъблин, имаш ли нещо против да спиш с мен, имам предвид наистина да спиш, през следващите няколко дни? Ще имам нужда от човек до себе си. Ще го направиш ли?
— Разбира се.
— Иска ми се — погледна ме тя и очите й се изпълниха със сълзи, — о, боже, как ми се иска да можех да изгоря себе си и да започна всичко отначало. Тогава щях да отида до къщата, да вляза вътре и да живея вечно, подобно на онази малка млекарка, пълна с ягоди и сметана, която утре би могла да пристъпи до прага й. Къщата ще я пусне и ще я приюти гостоприемно. Но по дяволите. Каква полза от подобни приказки?
— Карай, Нора — подканих я тихо.
И тя настъпи газта, изпод гумите изхвърча чакъл и ние се понесохме покрай езерото, през долината, нагоре по хълмовете и през дълбоката гора. Докато стигнем последното възвишение, сълзите й вече бяха изсъхнали. Карахме бързо, без да поглеждаме назад, през все по-плътно обгръщащата ни чернота на нощта, към още по-тъмния хоризонт и към студения, каменен град. През цялото време мълчаливо, без да я пускам, държах едната й ръка.
На следващата сутрин, когато се събудих, леглото приличаше на разрината пряспа. Усещах се плесенясал в костюма си, сякаш бях прекарал четири дни и четири нощи в междуградски автобус.
На съседната възглавница бе забодена бележка:
„Отивам във Венеция или в пъкъла, където стигна по-напред. Благодаря за гушкането. Ако жена ти някога те остави, ела и намери своята Нора на дългите дъждове и ужасните пожари.“
— Нора — промълвих аз, взирайки в бурята зад прозореца. — Сбогом.
16.
Фин имаше трето око, разположено сред посивялата коса на тила му. Сега косата помръдна, а тилът му се стегна.
— Някакъв янки ли чувам да се мотае край вратата? — попита, взирайки се в халбата, която триеше старателно, сякаш бе кристална топка.
— Разпознаваш стъпките ми? — учудих се.
— Походките са като пръстовите отпечатъци, няма две еднакви.
Той се обърна да погледне и лицето, вървящо с походката.
— От него ли бягаш? — попита.
— Толкова ли си личи?
— Не те оставя на мира, а?
Фин огледа подредените си като тръби на орган бутилки с тъмна и светла бира, но в крайна сметка се спря върху шише коняк и изчака да приближа, за да ми подаде чашата.