Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Всяка книга бе подвързана по същия начин, щампована с идентичен надпис и върната на подобна лавица. Само възстановяването на библиотеката струваше към сто хиляди лири.

— Но за бога, Нора, те са като две капки вода! — извиках потресен и понеже бяхме в библиотеката, посочих сребърното флорентинско сандъче. — Това, разбира се, е оцеляло при пожара?

— Не, не. Знаеш, че умея да рисувам. Направих скица по памет и я отнесох във Флоренция. Копието беше готово през юли.

— А „Девойките и цветята“ на Гейнсбъро?

— Фрици ги нарисува. Нали познаваш Фрици, оня ужасен художник битник от Монмартър? Дето мацаше боя върху платна, а после ги пускаше да се носят като хвърчила над Париж, та вятърът и дъждът да оформят красотите, които после продаваше на баснословни цени? Е, оказа се, че той е таен почитател на Гейнсбъро. Нарисува „Девойките“ само по спомен. Не е ли удивително?

— Удивително, и още как. За бога, Нора, истина ли е всичко това?

— Ще ми се да не беше. Сигурно мислиш, че съм се побъркала, нали, Уил? Нормално е да ти мине през ума. Между другото, вярваш ли в доброто и злото? Аз доскоро не вярвах. Но сега, изведнъж, станах стара и суеверна. Ударих четирийсетте, или по-скоро те ме удариха, като локомотив. Знаеш ли какво смятам? Че къщата сама се е унищожила.

— Какво?

Тя продължи да се взира към вътрешността, където вече се събираха сенките от сивия ден.

— Когато наследих богатството си, бях още на осемнайсет. Хората ми говореха за грях, а аз отвръщах, глупости. Те крещяха за съвест, а аз им виках да ми се махнат от главата. Но през онези дни дъждовната бъчва бе празна. Оттогава много чужд дъжд се изсипа, събра се в мен, докато за своя хладна изненада не се оказах пълна до ръба със стари грехове и не узнах, че наистина има съвест и вина. Аз нося у себе си хиляда млади мъже, Уилям. Те се забиваха и погребваха в мен. А когато се отдръпваха, мислех, че са си отишли. Но не, сега съм сигурна, че няма нито един, чието острие, чието прекрасно, отровно жило да не е заседнало в моята плът, в едно място или друго. О, боже, как обичах техните жила, техните тръни! С какво удоволствие се оставях да ме пронизват и раняват. Смятах, че лекарствата на времето и пътуванията ще заличат белезите от обятията им. Но сега виждам, че съм цялата в следи от пръсти. Живо място не е останало по мен, Уил, приличам на изпъстрен с древни знаци свитък, или на дактилоскопичния архив на ФБР. Пронизана съм от хиляда прекрасни момчета и макар тогава да не съм кървяла, сега, бога ми, кървя. Изпоцапала съм с кръв цялата тази къща. А моите приятели, които също отричаха греха и съвестта, прииждаха като изригващи потоци плът, улавяха се тук като в рибарска мрежа, мятаха се, изяждаха се и се изсмукваха един друг, потяха се по подовете и опръскваха стените със своите агонии и мъки, всеки от собствения си кръст. Този дом бе нападан от убийци, Уили, търсещи да погубят взаимно самотата, да я пронижат с кинжалите си, но никой не намираше утеха, а само моментно, стенещо освобождаване. Тук никога не е имало щастливи хора, Уили, виждам го ясно сега. О, на повърхността имаше щастие. Когато чуваш толкова много смях, виждаш толкова много пиене и откриваш човешки сандвичи във всяко легло, розови и бели хапки, от които да вкусиш, си казваш: „Ама че радост! Какво по-хубаво от това?“ Но всичко е било лъжа, Уили, двамата с теб го знаем, и къщата е попивала тази лъжа през моето поколение, както и през татковото и дядовото преди него. Винаги е била къща на веселието, което ще рече къща на ужасите. Убийците са се пронизвали един друг повече от двеста години. Кръвта се е стичала по стените, лепнела е по дръжките на вратите. Лятото е остарявало в рамката на Гейнсбъро. Хората са идвали и са си отивали, Уил, но са оставяли грехове и спомени за грехове, които къщата е поглъщала. А когато си погълнал толкова много чернота, рано или късно трябва да я повърнеш, не мислиш ли? Собственият ми живот е моето горчиво биле. Аз се давя от миналото си. Така е сторила и къщата. И накрая, гонена от угризения, съкрушена от тъга, една нощ чух как сухите стари грехове се трият един о̀ друг в леглата на мансардата. И от възникналата искра целият дом пламна като факел. Огънят първо се настани в библиотеката, поглъщайки книгите. После мина в избата, изпивайки виното. Дотогава аз вече бях изскокнала през прозореца, спуснала се по бръшляна и застанала на ливадата заедно със слугите. В четири сутринта си направихме пикник край езерото с шампанско и бисквити от къщата на пазача. Към пет пристигна пожарната бригада от града само за да види как покривите пропадат и огромни оранжеви езици се издигат като фонтани към облаците и залязващата луна. Дадохме и на тях шампанско и наблюдавахме задно смъртта на „Гринуд“, докато на сутринта от него нямаше и помен. Какво друго му оставаше, освен да се унищожи, Уилям, след като бе попил толкова зло от моите близки и от мен?