Зелени сенки, Бял кит [bg]

Стояхме в хладното преддверие. Аз най-сетне се поокопитих и отвърнах:

— Сигурно си права, Нора.

Влязохме в библиотеката, където тя извади купчина чертежи и тетрадки.

— И тогава, Уилям, аз получих своето вдъхновение. Да построя имението отново. Да сглобя старата сива каменна мозайка. Да възродя „Феникс“-а от пепелта. Тъй че никой да не узнае за неговата болест и смърт. Нито ти, Уили, нито който и да е от приятелите ми на света — да оставя всички в неведение. Вината ми за разрухата му беше огромна. Но колко удобно е да си богат. Можеш да купиш пожарникарите с няколко бутилки шампанско, а местните вестници — с четири каси джин. Новината, че от „Гринуд“ е останала само купчина пепел, така и не стигна по-далеч от километър-два. Приказките можеха да почакат за по-късно. Сега ме чакаше работа! Първо се втурнах при семейния ни адвокат в Дъблин, където татко пазеше всички архитектурни и интериорни планове. Прекарах месеци наред в компанията на една секретарка, възстановявайки главоблъсканицата на гръцките лампи и римските плочки. Затварях очи и си представях всеки сантиметър мъхнати килими, фризове, таванни орнаменти в стил рококо, месингови обкови, ключове за осветление, кофи за дърва и дръжки на врати. И когато целият списък от трийсет хиляди точки бе готов, докарах дърводелци от Единбург, фаянсаджии от Сиена, каменоделци от Перуджа и те чукаха, рязаха, дялаха и зидаха четири години, Уили, докато аз се мотаех из фабриките край Париж да гледам как ловки паяци тъкат гоблените и килимите ми или ходех на лов за лисици в Уотърфорд, където изработваха стъкларията. Не знам, случвало ли се е в историята някой да възстанови нещо разрушено, да го направи същото, каквото е било? Хората казват, забрави миналото, остави старите кости да гният на мира! Е, рекох си, не и аз. „Гринуд“ ще се изправи отново, та да става каквото ще. Но макар да изглежда досущ като преди, ще има предимството да бъде чисто нов. Исках свежо начало, Уилям, и докато го строих, водих такъв смирен живот! Работата сама по себе си бе достатъчно приключение. И когато възстанових къщата, сякаш сама се преродих. На нея дарих нов живот, а на себе си — радост. Най-сетне, рекох си, и тук ще заживее щастлив човек. И ето че преди две седмици всичко приключи; последният камък бе положен, последната плочка — залепена на мястото си. Тогава изпратих покани по цял свят, Уили, и снощи всички пристигнаха — стадо светски лъвове от Ню Йорк, отбор бързоноги атински атлети, негърска балетна трупа от Йоханесбург. Трима сицилиански бандити, или може би актьори? Седемнайсет цигуларки, които можеха да се ползват и за друго, щом оставят лъковете си и запретнат поли. Четирима шампиони по поло. Един тенис професионалист, да натегне кордите ми. Очарователен френски поет. О, боже, Уил, това трябваше да бъде великолепна церемония по откриването на замъка „Феникс“, възроден от пепелта, собственост на Нора Гриндън. Откъде можех да зная, или да предположа, че къщата няма да ни иска?