Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Всичко това не може да е истина — казах. — Положително би могла да останеш.

— За да разсеем съмненията ти, нека направим последно изпитание. Да опитаме да прекараме нощта тук.

— Да опитаме?

— Ще видиш, че няма да изкараме до зори. Хайде да си изпържим яйца, да пийнем малко вино, да си легнем рано. Но те съветвам да спиш отгоре върху завивките и да не си събличаш дрехите. Струва ми се, че много скоро ще ти потрябват.

Ядохме почти без да разменим дума. Пихме вино. Вслушвахме се в новите месингови часовници, които биеха, отбелязвайки новите часове из цялата къща.

В десет часа Нора ме изпрати в стаята ми.

— Не се страхувай — каза ми на стълбищната площадка. — Къщата не иска да ни стори зло, просто се бои ние да не й навредим. Аз ще спя в спален чувал отвън край алеята. Когато решиш да си тръгваш, независимо по кое време, ела да ме събудиш.

— Ще спя сладко като бебе — казах.

— Нима? — отвърна Нора.

Качих се и легнах в новото си легло, пийвайки коняк в тъмното, без да изпитвам нито страх, нито доволство, очаквайки спокойно нещо да се случи, каквото и да било то.

До полунощ не бях заспал.

В един бях още буден.

В три очите ми бяха широко отворени.

Къщата не скърцаше, нито надаваше шепоти или въздишки. Просто чакаше, както чаках и аз, дишайки наравно с мен.

В три и половина сутринта вратата на стаята ми полека се отвори.

Беше просто движение на тъмнина в тъмнината.

Усетих течение върху лицето и ръцете си.

Бавно се изправих в леглото.

Минаха пет минути. Сърцето ми започна да възвръща нормалния си ритъм.

И тогава, някъде далеч долу, чух да се отваря входната врата.

Отново без скърцане или шепот. Просто щракване и едва доловима промяна в течението из коридорите.

Станах и излязох на площадката. Погледнах преддверието под себе си и видях точно каквото очаквах: отворената входна врата. Лунната светлина се лееше върху новия паркет и посребряваше големия стоящ часовник, тиктакащ бодро с покритите си с нова смазка чаркове.

Спуснах се по стълбите и излязох навън.

— Ето те и теб — каза Нора, застанала край колата си на алеята. Приближих се до нея.

— Не е имало нито звук, но все пак нещо си чул, нали?

— Да.

— Е, готов ли си вече да тръгваш, Уили?

Погледнах нагоре към къщата.

— Почти.

— Убеди ли се сега, че всичко е приключило? Няма начин да не усещаш, че е настъпил нов ден, ново утро. Виж колко е съсухрена душата ми, колко е черна кръвта ми, как вяло бие сърцето ми. Ти си долавял пулса ми под собственото си тяло, Уил, тъй че знаеш колко съм стара. Колко съм пълна с тъмници и уреди за мъчения, с късни следобеди и морни часове на френски здрач. Тъй че…