Warcraft - Повелителят на клановете
- Автор: Голдън Кристи
- Серия: WarCraft #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Повелителят на клановете». Краткое содержание книги:
— Има ли убити? — Блакмуър се надяваше да няма. Ако неговият домашен любимец бе заклал някого, щеше да му се наложи да плаща обезщетение на селото.
— Не, те казаха, че само ги разхвърлял насам-натам, без да ги нарани, сякаш нарочно се въздържал. Няколко дни по-късно синът на един от земеделците бил отвлечен от група орки. Отвели го в някаква подземна пещера. Първо, заповядали на един грамаден орк да го убие, но онзи отказал, а после, вождът на орките го похвалил за решението му. Момчето било върнато в селото и разказало всичко. И, милорд, детето запомнило всяка дума на присъстващите, защото през цялото време орките разговаряли на човешкия език.
Блакмуър кимна. Това поведение пасваше идеално на Трал — такъв, какъвто го познаваше. Едва ли селяните сами бяха измислили цялата тази история с пощаденото момче, защото за тях всеки орк беше зъл, кръвожаден и опасен. Освен това едва ли някой от тези простаци бе достатъчно умен, за да се досети, че Трал не владее оркския език, защото е отрасъл сред хората.
В името на Светлината… може би все пак щяха да го открият.
Беше тръгнал поредният слух, че някой е забелязал Трал, и Блакмуър отново бе напуснал Дърнхолд, тръгвайки по следите на своя питомец. Тарита се чувстваше разпъната от две противоречиви чувства. Едното бе отчаяната й надежда слухът да е неверен и Трал да се намира на много километри от посоченото място. А другото бе безкрайното облекчение, което я завладяваше всеки път, когато Блакмуър отсъстваше.
Тя беше тръгнала на ежедневната си разходка из горите около старата крепост. Сега, след края на войната и под строгото управление на Блакмуър, тези земи бяха напълно безопасни. Бяха изловени дори разбойниците, които някога бяха дебнели край главните пътища. Нищо не я заплашваше по тези места, които познаваше като петте си пръста още от своето детство.
Тарита разпусна косата си и я остави да се разпилее върху раменете й. Винаги постъпваше така в редки си мигове на свобода, защото у дома не беше прието жените да носят косите си пуснати. Опиянена от слънцето, тя прокарваше пръсти през дебелите златни кичури и се радваше, че може да си позволи поне това дребно неподчинение.
Погледът й падна върху синините над лявата й китка. Инстинктивно посегна да ги прикрие с другата си ръка.
Не! Няма повече да крие онова, което и бездруго не беше срам за нея. Остави охлузванията да се виждат. Тарита живееше с генерала само за да предпази семейството си. Но нямаше да прикрива злините, които той й причиняваше.
Младата жена въздъхна дълбоко — сянката на Блакмуър я преследваше и тук. Извърна лице към слънцето, опитвайки се да прогони господаря от ума си.
Тръгна да се разхожда към причудливата скала, където си беше взела сбогом с Трал. Приседна пред пещерата, присви дългите си крака към гърдите и ги обви с ръце. Огледа се наоколо за някакви следи от своя приятел, но по земята се виждаха единствено отпечатъци от копитата на горските животни.
След известно време се изправи и пое бавно към дървото, в което се бяха уговорили Трал да скрие верижката, ако има нужда от нейната помощ. Надникна в почернялата коруба, но не забеляза да проблясва сребро. Изпита едновременно и облекчение, и тъга. На Тарита отчаяно й липсваха писането на писма до Трал и неговите мили и мъдри отговори.
Дали нямаше някакъв начин да внуши и на останалите хора своето отношение към орките? Нима никой не разбираше, че те вече не бяха заплаха, че с мъничко уважение можеха да ги превърнат от врагове в ценни съюзници? Вместо това глупаво и дребнаво прахосваха пари и време да ги преследват, ловят и подкарват към лагерите.
Жалко, че имаше дълг към своето семейство, който й бе попречил да избяга заедно с Трал.
Докато се разхождаше бавно по обратния път, от крепостта прозвуча рог. Господарят на Дърнхолд се беше завърнал. Цялото чувство на лекота и свобода, което я беше изпълвало, изтече от душата й като от отворена рана.
„Каквото и да се случи, нали Трал поне е свободен — помисли си тя. — А моите дни като робиня на Блакмуър са тепърва пред мен и са неизброими“.
Трал поглъщаше традиционната оркска храна с огромен апетит, биеше се и придобиваше опит. Скоро започна да говори гладко на оркски, макар и със силен акцент. Научи се да дебне своята плячка и престана да е в тежест на ловните групи, когато отиваше с тях за елени. С неговото участие броят на повалените животни дори нарасна. Дебелите му пръсти, които все пак се бяха научили да използват писалото, не изпитваха никакви затруднения, когато правеха капани за зайци или други дребни животинки.