Корабът на страха

— Щеше ми се, в името на Бога, да ми беше дал повече сведения за Касълдийн и Деконте — измърмори Корбет. Потупа със свитъка по масата. Това беше другият въпрос, на който се надяваше да получи отговор при срещата им на следващата сутрин. Макар да не бе разчел картата, Корбет беше решил как да постъпи при разследването. Дотук се луташе слепешком, а действията му се определяха от думите на останалите и неговите наблюдения. Трябваше да сложи край на това. Отново разви писмото на краля и прочете последния припряно изписан ред: Dieu vous benoit, par la main du Roi[33]. Буквите на нормански френски бяха разкривени, но кралят пожелаваше на Корбет успех и уверяваше главния си писар, че той все така се радва на кралското благоволение и привързаност.

Второто писмо, от приора на Уестминстър, беше стегнато и немногословно. Брат Хюбърт от Кентърбъри напуснал монашеската обител в началото на лятото на 1293. Преди внезапното си заминаване унищожил всичките си записки и повече не го видели. Никога не се върнал там. Заминаването на Хюбърт, по признанието на приора, било неочаквано и внезапно като лятна буря. До този момент той бил като истински слънчев лъч: изключителен учен с правилен подход към познанието, харесван от събратята си, смирен монах, който стриктно спазвал правилата на свети Бенедикт във всяко отношение. Колкото до описанието на външния му вид, бил слаб, среден на ръст, с приятно наглед лице и учтиви обноски. Единственото, което приорът можел да каже, е, че малко преди Петдесетница мистериозен посетител дошъл при брат Хюбърт. Щом посетителят си тръгнал, брат Хюбърт се затворил в своята килия под предлог, че е болен и след три дни си заминал. Разнесли се слухове, че Хюбърт не само отхвърлил обета си, но загърбил и любовта към Бога. Бил станал venator hominum — ловец на хора — но приорът не можел нищо да каже по този въпрос.