Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
Зададеш ли си този въпрос, накрая неминуемо ще се запиташ: къде и как точно Шон Дръмънд влиза в нейните планове?
14
Човекът, когото най-малко бях очаквал, копнял или просто желал да заваря в новия си кабинет, седеше удобно на мекия кожен диван с крака върху ниската масичка, пиеше кафе и гледаше „Съдия Джуди“ по служебния ми телевизор.
Старши следовател Даниъл Спинели вдигна очи и попита:
— Хей, как беше във Флорида?
— Горещо, скъпо и пълно с дъртаци. Какво търсиш тук?
Той изключи телевизора и плъзна поглед наоколо.
— Хубаво местенце, нали?
— Всъщност мястото е гадно. Но мебелите си ги бива.
— Ама те глезят — думи нямам.
— Нали съм най-добрият. Заслужавам го.
Той се изсмя.
— Как ще се прибереш у дома, като свърши всичко?
Идеите на Спинели за любезен разговор явно почваха да се изчерпват. Отвърнах му:
— Сигурен съм, че попитах какво търсиш тук.
Той сви рамене и остави кафето.
— Чувал ли си за Джулия Кътбърт?
— Никога.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
Той стана, пристъпи към прозореца и подхвърли:
— Хубава гледка, нали?
— Страхотна. Между другото, ако се наложи пак да попитам какво търсиш тук, ще го сторя с ритник по задника ти.
Той продължи да зяпа през прозореца.
— Тялото на мис Джулия Кътбърт бе открито тази сутрин в апартамента й от полицията в Александрия. Изнасилена, ограбена и убита.
— Не бях аз. Имам свидетели.
Той се обърна към мен.
— Жертвата е на двайсет и осем години, неомъжена, счетоводителка от „Джонсън енд Сматърс“, някаква голяма счетоводна фирма в столицата. Преживяла е грозен и много дълъг час, преди да й строшат врата.
— Да й строшат… Накъде беше извита главата?
— Също като на Мороу.
— И си дошъл да ме питаш дали е имало някаква връзка между нея и Лайза?
— Имаше ли?
— Нямам представа.
Той се позамисли, сетне каза:
— Две жени приблизително на една възраст, неомъжени професионалистки, красиви. Еднакъв портрет на жертвите… еднаква смърт…
— Ами изнасилването?
— Да. Замислих се по въпроса. Какво ще речеш за такъв сценарий? Убиецът изчаква Мороу на паркинга, опитва се да я натъпче в колата, тя оказва съпротива, заплашва да го издаде и той решава, че е твърде опасна.
Кимнах, но не казах нищо. Спинели играеше номера и ми досаждаше. Така или иначе, всички в ОКР са коварни копелета. За някои това е част от професията, нещо като работно облекло и ако ги налееш с повечко бири, може дори да признаят, че го смятат за неприятно. Спинели беше от другата категория. Освен това изненадващата новина донякъде ме потресе и в емоционално отношение се нуждаех от мъничко време, за да я преглътна, а в интелектуално — да наместя смъртта на Лайза в новата рамка и перспектива. Бях си представял множество варианти и евентуални мотиви — начело с отмъщение, кражба и ревност, — но в нито един от тях нямаше място за напълно непознат извършител. Просто не допусках, че тя се е оказала случайно номерче, изтеглено напосоки от някакъв маниак.
Начинът, по който беше загинала обаче, съвпадаше с оскъдните ми познания за серийните убийци, които обикновено подбират непознати жертви и превръщат цялата идея за убийството в нещо ритуално, лично и дори лишено от логика. Освен това Лайза се отличаваше с извънредно привлекателна външност и колкото повече разсъждавах, толкова по-логичен ми се струваше такъв вариант. Тя беше жива мишена за серийните убийци и странните им прищявки — привлекателни неомъжени жени, които пътуват сами, живеят сами, пазаруват сами и всичко това крие риска да бъдат изнасилени и да умрат сами.
— Добре, схващам — признах аз. — Но версията ти се нуждае от фина настройка.
— Как така?
— Ти не познаваше жертвата. Аз я познавах. Лайза беше шампионка по бягане. Освен това беше умна и предпазлива, не би се оставила да я изненадат. Как се е приближил? Защо не е избягала?
— Вярвала му е — предположи Спинели.
Двамата се замислихме.
— Може да е бил в униформа — подхвърлих аз.
— Може би.
Е, навярно и двамата не искахме да очертаем следващата грозна крачка в тази насока. Военната униформа, особено офицерската, вдъхва доверие и респект. Самите офицери, между които беше и Лайза, я възприемат като символ на другарство и братство. Дори и цивилните като Джулия Кътбърт я смятат за знак на доблест, здрав разум и професионализъм. Но което е вярно за военната униформа, важи в различна степен и за другите униформи, включително тия на полицаите, куриерите от „Федеръл Експрес“ и боклукчиите. Униформата означава членство в организация, което пък говори за подбор и проучване и всичко това вдъхва доверие или поне чувство за нещо познато.