Част от секундата [Split Second - bg]

— Според теб защо е така?

— Отвратително работно време, загубваш власт над собствения си живот. Просто стоиш и чакаш някой да стреля. Мразех тая работа, но нямах избор.

— Работил ли си в президентския екип?

— Да. Трябваха ми години упорит труд, за да стигна дотам. После бях две години в Белия дом. През първата година ми се стори чудесно, през втората — вече не толкова. Непрестанно пътуване, сблъсъци с някои от най-самолюбивите хора в света и те третират по-зле от градинаря. Особено ми допадаха разни младоци от кабинета, дето не могат да различат собствения си задник от дупка в земята, но не пропускаха да ни газят за каквото им хрумне. И най-смешното е, че тъкмо напуснах тази работа, когато ми възложиха да охранявам Ритър.

— Звучи ободряващо, като имам предвид, че и аз хвърлих години от живота си, за да стигна до същото положение.

— Не казвам, че не си струва. Да летиш с президентския самолет е страхотно преживяване. А ако президентът на Съединените щати те похвали за добрата работа, също е адски приятно. Просто казвам, че не вярвам на големите приказки. В много отношения това си е като да охраняваш когото и да било. В отдела за разследване поне можеш лично да арестуваш злодеите. — Той помълча и погледна през стъклото. — Като стана дума за разследвания, Джоун Дилинджър наскоро се върна отново в моя живот и ми направи предложение.

— От какъв вид?

— Да й помогна в издирването на Джон Бруно.

Мишел едва не изскочи от пътя.

— Какво?

— Нейната фирма е наета от хората на Бруно.

— Извинявай, тя не знае ли, че със случая се занимава ФБР?

— И какво от това? Хората на Бруно могат да наемат когото си искат.

— Но защо да замесва и теб?

— Даде ми обяснение, което не прозвуча убедително. Тъй че не знам.

— Ще се съгласиш ли?

Той я погледна.

— А ти как мислиш? Да приема ли?

Тя бързо се озърна към него.

— Защо ме питаш?

— Изглежда, че имаш подозрения спрямо нея. Ако е била замесена в убийството на Ритър, а сега се замесва в отвличането на треторазреден кандидат-президент, става доста интересно. Е, да приема ли, или не… Мик?

— Първата ми мисъл е категорично не. Не приемай.

— Защо? Боиш се да не загазя?

— Да.

— А сега кажи втората мисъл, която несъмнено е много по-лукава и егоистична.

Тя го погледна, видя развеселеното му лице и се усмихна виновно.

— Добре, втората ми мисъл е да приемеш.

— Защото тогава ще имам достъп до вътрешна информация от разследването. И мога да ти подавам всичко, което узная.

— Е, не всичко. Ако между вас двамата отново пламне старата страст, не бих желала да задълбавам в подробности.

— Не се бой. Женските на паяка „черна вдовица“ изяждат мъжките. Първия път се отървах по чудо.