Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Сали хвана ръката на Том.
— Може да разстрелват хора, за да си отмъстят на нас. Трябва да отидем и да се предадем.
— Не — възрази остро момичето. — Може да стрелят във въздуха. Не можем да направим нищо, освен да чакаме. — Една самотна сълза се отрони и се плъзна по гладкото й лице.
— Не би трябвало да стоим тук — каза Сали, преминавайки на английски. — Нямаме право да излагаме тези хора на опасност. Том, трябва да се върнем в селото и да се срещнем с войниците.
— Права си — съгласи се Том и се обърна, понечвайки да тръгне.
— Ще ни убият, ако се върнете — извика момичето. — Ние сме безсилни.
— Не мисля, че ще тръгнат да се разправят по такъв начин. — Гласът на Сали трепереше. — Ще се оплача в американското посолство. Тези войници ще бъдат наказани.
Марисол не каза нищо. Остана мълчалива, притихнала отново като елен, само раменете й потръпваха от време на време. Дори сълзите й бяха спрели.
21.
Люис Скиба остана сам в офиса си. Беше още ранен следобед, но той вече бе отпратил всички по домовете им, за да ги държи по-надалеч от пресата. Изключи служебния телефон и затвори двете външни врати към кабинета си. Отпусна се в стола и притвори очи. Компанията се разпадаше, но той искаше да остане далеч от всичко това, затворен в пашкула от тишина, обгърнат в златното сияние на мечтите си.
Борсовата комисия дори не беше изчакала затварянето на борсата, за да обяви проучването на отчетните нередности в „Лемпе-Денисън Фармасютикълс“. Съобщението се бе стоварило като чук върху борсата и сега „Лемпе“ бяха паднали на седем и четвърт и продължаваха да се смъкват надолу. Компанията напомняше умиращ кит, парализиран, наобиколен от обезумели и настървени акули — дребните акционери — които късаха парче по парче от още живата му плът. Това беше дива, примитивна ярост. И на мястото на всеки долар, който откъсваха от цената на акциите, зейваше стомилионова дупка в пазарната стойност на фирмата. А той беше безсилен.
Адвокатите бяха изпълнили дълга си и бяха издали обичайния за такива случаи бюлетин, в който се казваше, че тези твърдения „нямат основания“, че „Лемпе“ няма търпение да се кооперира и да изчисти името си. Граф, финансовият директор, беше изиграл своята част от пиесата, като заяви, че компанията стриктно е следвала основните принципи на отчетност. Финансовите ревизори изразиха възмущение, като заявиха, че са се осланяли на финансовите декларации и признанията на „Лемпе“ и че ако наистина съществуват някакви нередности, те самите са били измамени точно толкова, колкото и всички други. Всичките тези неща Скиба беше чувал от всяка въртяща далавери компания и юристите й, които се скъсваха да представят щедро факт след факт. Всичко беше като на кокили и замислено съвсем в стила на японската драма кабуки. Всички следваха сценария, освен него. И сега искаха да го чуят, него, великият и внушаващ ужас Скиба. Искаха да го изкарат на сцената. Да зърнат шарлатанина, който е дърпал конците.
Това не биваше да се случва. Не и докато още диша. Нека го ръфат, нека подвикват; той щеше да запази мълчание. А после, когато Кодексът пристигне и цената на акциите им се удвои, утрои, учетвори…
Той погледна часовника си. Две минути.
Гласът на Хаузър прозвуча толкова ясно по сателитната връзка, сякаш говореше от съседната врата, като изключим бързането, което го караше да кряка като патока Доналд.
— Люис! Какво правиш?
Скиба изчака неприязънта му да премине.
— Кога се очертава да получа Кодекса?
— Скиба, тук възникна нещо. Средният брат, Върнън, точно както си мислех, се е загубил в блатото и по всяка вероятност с него е свършено. Другият, Том…
— Не те питам за братята. Не ме е грижа за тях. Питам те какво става с Кодекса.
— А трябва да те е грижа. Знаеш сметката. Както и да е, говорех ти, че Том е успял да надхитри някакви войници и се наложи да платя, за да го спрат. Гонят го по реката и може и да са го пипнали, преди да е стигнал блатото, но той се оказа много по-изобретателен, отколкото очаквах. Ако трябва да бъде спрян, последното място, където това може да се направи, е краят на блатото. Не мога да рискувам да му изгубя следите в околните планини. Неговите и на спътничката му. Следиш ли мисълта ми?
Скиба завъртя копчето и приглуши арогантния, крякащ глас. Не беше вярвал, че може да мрази някого толкова, колкото в този момент мразеше Хаузър.
— Вторият проблем е най-големият син, Филип, вероятно в някакъв момент ще трябва да се разправям и с него. Все още ми е нужен, но в момента, в който от него вече няма полза… ами-и-и… Не можем да си позволим да изникне (това моя фраза ли беше или твоя?) и да претендира за собственост върху Кодекса. Нито пък Върнън или Том. Същото важи и за жената с Том, Сали Колорадо.