Тайният кодекс

— Тук е моментът да си сменя дрехите — каза Том. Той огледа маратонките. — Точно моят номер. Само като си помислиш — да откриеш чисто нов чифт на Еър Джордан чак тук.

— Те ги правят тук — каза Сали. — Спомняш ли си какви скандали се вихреха около предприятията, които експлоатират местните?

— И още как!

Процесията на стоки продължи: торби с боб и ориз, сушено и пушено месо, което Том реши да не проверява от твърде близо, банани, петдесет и пет галонови туби с бензин, пакет сол. Няколко души бяха донесли кутии с изключително силен „Райд“, който Том отказа.

Изведнъж тълпата се смълча. Том чу глухия шум на извънбордов двигател.

— Последвайте ме в гората. Бързо! — нареди момичето.

Множеството се пръсна мигновено и селото опустя. Марисол ги поведе хладнокръвно по една пътека към гората, почти невидима за неопитното око. Между дърветата се носеше дрезгава мъглица. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше само тресавище, но пътеката се виеше по такъв начин, че стъпваха винаги на твърда почва. Звуците на селото останаха някъде далеч и булото на гората ги обви отвсякъде. След десетина минути бърз ход водачката им спря.

— Ще чакаме тук.

— Колко време?

— Докато войниците си заминат.

— А какво ще стане с лодката ни? — попита Сали. — Няма ли да я познаят?

— Не се тревожете, вече я скрихме.

— Е, това наистина е било добра идея. Благодарим ви.

— Вие сте добре дошли при нас. — Хладнокръвното момиче извърна тъмните си очи надолу към пътеката и се заслуша, все така тиха и кротка, като елен.

— Къде ходиш на училище? — попита след малко Сали.

— В баптисткото училище надолу по реката.

— Мисионерското?

— Да.

— Християнка ли си?

— О, разбира се — извърна към нея сериозното си лице момичето. — Ти не си ли?

Сали се изчерви.

— Ами… да, родителите ми бяха християни.

— Това е добре — засмя се Марисол. — Не бих искала да отидете в ада.

— Марисол — каза Том в настъпилата неловка тишина, — любопитен съм дали в селото, освен Дон Алфонсо, някой друг знае пътя през блатото Миамбар.

Тя поклати глава мрачно:

— Той е единственият.

— Толкова ли е трудно да се пресече това блато?

— Толкова.

— Защо той толкова много иска да ни помогне?

Тя поклати глава:

— Повярвайте ми, не знам. Сънувал е и е имал видения, и това е било едно от тях.

— Той наистина ли е сънувал, че идваме?

— О, да. Когато пристигна първият бял човек, той каза, че синовете му много скоро ще дойдат. И ето, че наистина дойдохте.

— Вярно предположение — произнесе Том на английски.

Прозвуча далечен изстрел, последван от втори. Проехтя като гръм, подет и странно изопачен от джунглата и заглъхна бавно. Беше страшно да се види какъв ефект произведе това върху Марисол. Тя пребледня, разтрепери се и се олюля. Но не каза и не направи нищо. Том се ужаси.

— Не са застреляли някого, нали? — попита той.

— Не знам.

Очите й бяха пълни със сълзи, но тя не показа никаква друга емоция.

Сали хвана ръката на Том.

— Може да разстрелват хора, за да си отмъстят на нас. Трябва да отидем и да се предадем.

— Не — възрази остро момичето. — Може да стрелят във въздуха. Не можем да направим нищо, освен да чакаме. — Една самотна сълза се отрони и се плъзна по гладкото й лице.

— Не би трябвало да стоим тук — каза Сали, преминавайки на английски. — Нямаме право да излагаме тези хора на опасност. Том, трябва да се върнем в селото и да се срещнем с войниците.

— Права си — съгласи се Том и се обърна, понечвайки да тръгне.

— Ще ни убият, ако се върнете — извика момичето. — Ние сме безсилни.

— Не мисля, че ще тръгнат да се разправят по такъв начин. — Гласът на Сали трепереше. — Ще се оплача в американското посолство. Тези войници ще бъдат наказани.

Марисол не каза нищо. Остана мълчалива, притихнала отново като елен, само раменете й потръпваха от време на време. Дори сълзите й бяха спрели.