Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Том погледна смаяно мъжа, после се извърна към момичето. То стоеше на прага, сподавяйки хихикането си. Старецът остави мачетето на пода и се засмя.
— Влезте, влезте. Аз съм Дон Алфонсо Босуас. Сядайте. Аз съм просто един старчок, който обича да си прави шеги. Имам двайсет внука и шейсет правнука, а те никога не ме посещават, така че се налага да разправям шегите си на чуждите хора. — Той говореше официален, старомоден испански.
Том и Сали седнаха на разнебитените столове.
— Аз съм Том Бродбент — представи се той, — а това е Сали Колорадо.
Възрастният човек се изправи, поклони се официално и седна отново на мястото си.
— Търсим гид, който да ни преведе през реката.
— Хм. Не разбирам какво става, изведнъж всички янки се побъркаха да минават реката, явно мечтаят да се загубят в блатото Миамбар и да нахранят анакондите. Защо?
Том се поколеба, смутен от неочаквания въпрос.
— Опитваме се да намерим баща му — притече му се Сали на помощ. — Максуел Бродбент. Минал е оттук преди около месец с група индианци. Били са с канута. Вероятно са носели много сандъци.
Човекът погледна Том, мигайки.
— Ела насам, момче. — Той протегна твърдата си ръка и сграбчи дланта на Том като в менгеме, придърпвайки го по-близо. След което се взря в него през стъклата с уголемените си очи.
Том имаше чувството, че старецът вижда направо в душата му.
След като го разглежда внимателно няколко минути, той го пусна.
— Виждам, че ти и съпругата ти сте гладни. Марисол! — извика й той на индиански. Но момичето си беше отишло. Той се извърна отново към Том: — Значи онзи, който мина оттук е бил баща ти, а? Не ми изглеждаш побъркан. А обикновено побърканите бащи имат побъркани синове.
— Майка ми беше нормална — каза Том.
Дон Алфонсо се засмя гръмогласно и плесна с ръце коленете си.
— Това е добре, това е добре. И ти си шегаджия, значи. Да, минаваха оттук и спряха, за да си купят храна. Белият мъж приличаше на мечок, а като говореше гласът му се чуваше на половин миля. Казах му, че е полудял, щом иска да премине през блатото Миамбар, но той не послуша. Сигурно е някакъв голям началник от Америка. Прекарахме една хубава вечер заедно с големи майтапи и той ми даде ето това.
Той вдигна някакви сгънати дрехи от грубо платно, порови измежду тях и протегна ръка. Дланта му стискаше нещо. В този миг слънцето го прониза и то проблесна ярко като кръв на гълъб с безукорно звездно сияние. Мъжът го сложи в ръката на Том.
— Звезден рубин — ахна Том. Това беше един от скъпоценните камъни в колекцията на баща му, струващ цяло, и то не малко, състояние. Внезапно усети, че емоциите го завладяват: това беше толкова характерно за баща му — да прави екстравагантни подаръци на хора, които харесва. Веднъж например беше дал на един просяк пет хиляди долара, защото човекът му се беше видял много забавен и остроумен.
— Да. Рубин. С него внуците ми смятат да отидат в Америка. — Той грижливо го прибра отново между парцаливите дрехи.
— Защо го прави баща ти? Беше толкова уклончив, когато се опитах да разбера.
Том погледна Сали. Как би могъл да й го обясни?
— Опитваме се да намерим баща ми. Той е… болен.
При тези думи очите на Дон Алфонсо се разшириха. Той свали очилата си, избърса ги с един мръсен парцал и отново ги сложи на носа си, по-мръсни отпреди.
— Болен? Заразно ли е?
— Не. Както вие казвате, той е малко побъркан, това е всичко. Става въпрос за игра, която иска да играе със синовете си.
Дон Алфонсо помисли малко, после поклати глава.
— Виждал съм янките да правят толкова странни неща, но това е повече от странно. Тук има нещо, което не ми казвате. Ако ще ви помагам, трябва да ми кажете всичко.
Том въздъхна и погледна към Сали. Тя кимна.
— Той умира. Тръгнал е по реката с цялото си имущество, за да се погребе с него и ни предизвиква — ако искаме наследството си, трябва да открием гроба му.
Дон Алфонсо кимна, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
— Да, да, това е нещо, което ние, индианците тауака, сме правели някога. Погребвали сме се заедно с имуществото си, което е разгневявало синовете ни. Но после дойдоха мисионерите и обясниха, че Исус ще ни даде каквото ни е необходимо на небето, така че няма защо да заравяме всичко с мъртвите. И тогава спряхме да го правим. Но все си мисля, че старият начин беше по-добър. Пък и не съм сигурен, че Исус има толкова много нови неща, които да раздава на хората, когато умрат. На картината, на която го видях, личи, че е беден човек — няма нито тенджери, нито прасета, ни кокошки, ни обувки, нито дори жена. — Дон Алфонсо подсмръкна шумно. — Така че може би е добре човек да взема всичко със себе си, когато умира, за да попречи на синовете си да се карат. Ами че те се карат, още преди човек да е умрял, камо ли след това. Затуй и аз дадох всичко, каквото имах на синовете и дъщерите си и сега живея като окаяник. Това е, което трябва да се направи. Сега синовете ми няма за какво да се карат, и което е по-важното, няма за какво да искат смъртта ми.