Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Хейуърд не отговори веднага, вилицата спря на половината път към устата й.
— Има толкова малко доказателства, които да подкрепят тази теория, че тя направо граничи с ексцентричност. Знаеш, че съм професионалист. Трябва да ми вярваш, че ръководя този случай по възможно най-добрия начин. Ще помисля над думите ти, когато имам време.
Д’Агоста нямаше какво да каже. Известно време се храниха мълчаливо.
— Вини — каза тя и нещо в тона й го накара да вдигне глава. — Съжалявам. Не исках да ти се сопвам.
— Всичко е наред.
Тя се усмихна отново и тъмните й очи блеснаха на изкуственото осветление.
— Защото фактът е, че наистина се радвам, че се върна отново на работа.
Д’Агоста преглътна.
— Благодаря.
— Този откачен посмъртен случай на Пендъргаст само те объркваше, и то в най-лошия възможен момент. Той може и да е бил продуктивен агент, но не беше… ами-и-и… нормален. Знам, че беше твой приятел, но мисля — тя направи пауза, — мисля, че той имаше нездравословно влияние върху теб. Пък и онази молба от гроба, цялата бъркотия около брат му… трябва да ти кажа, че това ме възмути.
Въпреки всичко Д’Агоста усети, че го пронизва раздразнение.
— Знам, че никога не си го харесвала. Но работата му даваше резултати.
— Знам, знам. Не трябваше да говоря лошо за мъртвец. Съжалявам.
Раздразнението се замести от внезапен прилив на вина. Д’Агоста не каза нищо.
— Както и да е, всичко е минало. „Ухажора“ е висока топка, страхотен стартов случай. Ще блеснеш, Вини. И всичко ще е както в добрите стари времена.
Той забоде вилицата в пилешкото бутче и вдигна ножа, но го пусна в чинията и той изтрака шумно. Това беше агония. Не издържаше повече.
— Лора — започна той. — Не ми е лесно да го кажа.
— Да кажеш какво?
Той пое дълбоко дъх.
— Изнасям се.
Тя замръзна, сякаш не разбираше. После по лицето й бавно премина израз на невяра и болка — като на дете, неочаквано наплескано от любим родител. Като я гледаше, Д’Агоста се почувства толкова зле, както никога не се бе чувствал през живота си.
— Вини? — произнесе тя смаяно.
Д’Агоста сведе очи. Настъпи дълга, мъчителна тишина.
— Защо?
Той не знаеше какво да й отговори. Знаеше само, че единственото, което не може да направи, е да й каже истината. Лора, скъпа, аз може би съм в опасност. Ти не си мишена, но аз определено съм. И ако остана тук, мога да изложа на опасност и теб.
— Направила ли съм нещо? А може би не съм направила?
— Не — отвърна той бързо. Трябваше да измисли нещо, а като се имаше предвид, че става въпрос за Лора Хейуърд, това нещо трябваше да е достатъчно умно. — Не — повтори пак, вече по-бавно. — Ти си страхотна. Изобщо не е свързано с теб. Отнася се до мен. Нашите отношения… може би започнаха да се развиват твърде бързо.
Хейуърд не отговори.
Д’Агоста имаше чувството, че се хвърля от скала. В този миг нямаше нищо, което да желае повече от това да остане с тази жена — с тази красива, грижовна, подкрепяща го жена. По-скоро би наранил себе си, отколкото нея. А сега я нараняваше, нараняваше я дълбоко, с всяка дума. Това, което правеше беше отвратително, но нямаше друг избор. Винсънт, трябва да вземеш всички възможни предохранителни мерки. Д’Агоста знаеше, че единственият начин да запази тези отношения — и може би живота на Лора Хейуърд — е да ги прекъсне.
— Просто се нуждая от малко свобода, това е всичко — продължи той. — Да премисля нещата. Да погледна в перспектива живота си. — Баналностите прозвучаха фалшиво и вместо да продължи, той спря рязко.
Седеше тук и я чакаше да избухне, да го наругае, да му заповяда да излезе. Но не се случи нищо такова. Помежду им бе надвиснала дълга, отвратителна тишина. Най-сетне я погледна. Седеше с ръце в скута, с изстиваща в чинията храна, с пребледняло лице и сведени надолу очи. Красивата й синьо-черна коса се бе спуснала отпред и закриваше очите й. Това не беше реакцията, която бе очаквал. Тази изненада, тази болка… те бяха дори по-лоши от гнева.
Накрая подсмръкна, разтърка носа си и побутна чинията напред. След това стана.
— Трябва да се връщам на работа — каза тя толкова тихо, че Д’Агоста едва я чу. Той седеше неподвижно, докато тя отхвърли косата от лицето си рязко назад, обърна се и бавно тръгна към вратата. Ръката й беше върху бравата, когато явно осъзна, че е забравила палтото и куфарчето си. Върна се със същите бавни стъпки, отвори гардероба и измъкна оттам палтото си. После излезе, затваряйки тихо вратата зад себе си.
Не се обърна назад.
Д’Агоста остана да седи на масата още дълго, заслушан в тиктакането на часовника и слабите шумове от улицата, които се процеждаха отдолу. Най-накрая се изправи, занесе чиниите в малката кухня, изсипа недоизядената вечеря в боклука и ги изми.