Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— На питие в „Метрополитън клъб“.
Смитбак усети, че се вдървява. Ето как действаше гадният мазник. Беше замъкнал Дейвис на питие в луксозния клуб на баща си. И Дейвис, както изглежда, подобно на доста други редактори, които Смитбак познаваше, не можеше да устои на неща от този род. Редакторите бяха най-лошите социални алпинисти, винаги се навъртаха край богатството и славата, надявайки се да се докопат до някой и друг кокал, изпаднал от трапезата. Смитбак направо си представяше как въвеждат Дейвис в затворения, строго охраняван „Метрополитън клъб“; как го представят на председателя на клуба в някакъв позлатен салон; почтителни мъже в униформи му сервират напитки; и през цялото време си разменя поздравления с разните там Рокфелеровци, ДеМениловци, Ванедрбилтовци… — ей това беше завъртяло главата на Дейвис от Мепълууд, Ню Джърси.
Най-сетне той погледна към Хариман. Отрепката му с отрепка, седеше си там, преметнал предвзето крак върху крак и изглеждаше толкова безгрижен, сякаш го правеше всеки ден. Дори не си даде труд да отвърне на погледа на Смитбак. Нямаше и нужда от това.
— В случая загубихме не само гражданин — продължи Дейвис. — Загубихме и един художник. И сега Ню Йорк е по-беден с тази загуба. Виж, Бил, никога не знаеш кой живее в съседния апартамент. Може да е продавач на хот-дог или водопроводчик. А може да е прекрасен, изтънчен художник, чиито платна висят из половината апартаменти в Ривър хауз.
Смитбак кимна отново, със замръзнала върху устните усмивка.
Дейвис приглади вратовръзката си.
— Това е страхотен аспект. Брайс ще се заеме с него.
О, Господи. За един безрадостен миг Смитбак си помисли, че ще го върнат отново към „Ухажора“.
— Той ще покрие социалния аспект на случая. Познава някои предишни важни клиенти на Дюшам, ще хване семейните връзки. Те ще говорят с него, докато…
Гласът му замря, но Смитбак схвана посланието: докато с теб няма да говорят.
— С две думи, Брайс може да ни даде изглед към копринените чаршафи, което читателите на „Таймс“ ще оценят. Ще се радвам ти да подхванеш историята от друг ъгъл — на ченгетата и на улицата. Продължавай в същия дух.
Ченгетата и улицата. Смитбак неволно стисна челюсти.
— Няма нужда да казвам, че двамата ще делите всяка информация, всяка догадка. Предлагам регулярни срещи, дръжте постоянна връзка. Тази история е достатъчно голяма за двама ви и няма изгледи скоро да премине.
В офиса за един кратък миг надвисна тишина.
— Има ли нещо друго, Бил? — попита меко Дейвис.
— Какво? О, не. Нищо.
— Тогава да не те задържам.
— Да, разбира се, да — каза Смитбак. Той почти пелтечеше от шок, унижение и ярост. — Благодаря. — И докато се обръщаше да напусне офиса, Хариман най-накрая погледна към него. Върху охраненото му лице играеше самодоволна полуусмивка, която сякаш казваше: ще се видим, партнер!
И си пази гърба.
19
— Е, как мина първият ти ден? — попита Хейуърд, извръщайки се живо от чинията с апетитно пилешко.
— Добре — отвърна Д’Агоста.
— Сингълтън да не ти е вгорчил живота?
— Тц.
— Е, ти отсъства само два дни, което вероятно е помогнало. Той е емоционален — понякога доста емоционален, — но си е ченге. Както и ти. Ето защо съм сигурна, че двамата ще се разбирате.
Д’Агоста кимна, побутна едно парче домат в чинията си, след което го поднесе към устата си. Пиле качиаторе бе една от рецептите, които можеше да изпълни без да мисли — или почти без да мисли.
— Яденето е страхотно, Вини. Наистина. Трябва да те оставям в кухнята по-често. — И тя му се усмихна.
Д’Агоста отвърна на усмивката й. Пусна вилицата си и я загледа как се храни.
Беше направила нарочно усилие да се прибере навреме. Похвали готварските му умения, въпреки, че бе препекъл пилето, и дори не го бе попитала за прибързаното му излизане тази сутрин. Определено полагаше специални старания да му даде свобода и да го остави да върши което си е наумил, каквото и да бе то. Той осъзна с внезапен изблик на нежност, че наистина обича тази жена.
Което правеше онова, което трябваше да извърши, още по-трудно.
— Съжалявам, че не мога да отдам дължимото на вечерята. Тя наистина заслужава да продължи по-дълго, но аз трябва да излизам отново.
— Някакво развитие по случая?
— Всъщност не. Специалистът по възлите иска да ни запознае с някои техники. По всяка вероятност просто гледа да си покрие задника — не ни помогна кой знае колко.
— Не?
— Според него възлите са азиатски, може би китайски, но това не стеснява особено периметъра.
Д’Агоста си пое дълбоко дъх.
— Размишлявала ли си над възможността, която ти споменах по време на вечерята? Че зад тези убийства може да стои братът на Пендъргаст?