Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Като се подсмихваше на духовитостта си, той спря до бюрото на секретарката пред кабинета на Дейвис. Празно. Късен обяд, помисли си Смитбак. Пристъпвайки напред със самочувствието на топ-репортер, той се оживи и вдигна ръка да почука на отворената врата.
Дейвис седеше, подобен на Буда, зад отрупаното си бюро. Беше нисък и напълно плешив, с деликатни дребни ръце, които изглеждаха винаги заети с нещо: приглаждаха вратовръзката или си играеха с писалка, или пък замислено минаваха по линията на веждите. Той обожаваше сини ризи с бели яки и здраво стегнат възел на вратовръзки на капки. С високия си, мек глас и женствени маниери, Дейвис би могъл да мине пред непосветения за слаб противник. Но Смитбак бе разбрал, че случаят не е този. Не можеш да си редактор в „Таймс“, ако във вените ти не текат поне няколко пинта кръв на баракуда. Но ударът му бе толкова мек, че понякога ти трябваха минути, преди да осъзнаеш, че току що си бил изкормен. Разиграваше картите си без да дава излишни обяснения, повече слушаше, отколкото говореше и рядко някой знаеше какво наистина мисли. Не се сприятеляваше с репортерите си, рядко излизаше с другите редактори и изглежда предпочиташе собствената си компания. В кабинета му имаше само един допълнителен стол и той никога не беше зает.
С изключение на днес — на него седеше Брайс Хариман.
Смитбак замръзна на прага с вдигната ръка, готов да почука.
— А, Бил? — кимна Дейвис. — Тъкмо навреме. Заповядай.
Смитбак направи крачка напред, после още една. Опитваше се с все сила да не среща очите на Хариман.
— Планираш ли да пишеш продължение на статията за убийството на Дюшам? — попита Дейвис.
Смитбак кимна. Чувстваше се замаян, сякаш някой току що бе стоварил юмрук в стомаха му. Адски се надяваше да не си е проличало.
Дейвис прокара пръсти по ръба на бюрото.
— От какъв аспект смяташ да го разгледаш?
Смитбак беше готов с отговора. Това беше любимият въпрос на Дейвис, впрочем — напълно риторичен: неговият начин да накара репортерите да разберат, че иска работата да се върши бързо, да не се прахосва време.
— Смятах да проследя реакциите на местно ниво — отвърна той. — Нали знаете, ефектът от убийството върху сградата, квартала, приятелите и семейството на жертвата И, разбира се, планирам следваща статия върху развитието на разследването. Детективът по случая, Хейуърд, е най-младият капитан в отдел „Убийства“, а на всичкото отгоре — и жена.
Дейвис кимна бавно и остави едно замислено „хм“ да се отрони от устните му. Както обикновено, отговорът не показваше по никакъв начин какво всъщност се върти в ума му.
Все по-нервен, Смитбак реши да добави подробности.
— Сещате се за подхода: неестествена смърт в горен Уестсайд, възрастните дами не смеят да разхождат пуделите си вечер, такива неща… Ще направя портрет на жертвата, на работата му, може дори да пуснем някое интервю с капитан Хейуърд.
Дейвис отново кимна, взе една химикалка и я завъртя между дланите си.
— Нещо, което хората да си четат в метрото — добави Смитбак енергично, все още опипвайки почвата.
Дейвис остави химикалката.
— Бил, това е нещо по-голямо от история за метрото. Това е най-голямото убийство в Манхатън след убийството на Кътфорт, което нашият Брайс отразяваше, докато беше в „Поуст“.
Нашият Брайс. Смитбак запази приятното изражение на лицето си.
— Тази история има много аспекти. Имаме не просто сензационна смърт, но също така и, както ти сам отбеляза, лъскавата сграда на убийството. А да не забравяме и за самата жертва. Художник. И за жената-детектив по убийствата. — Той направи пауза. — Дали това не е твърде голяма лъжица за твоята уста? Като за една статия, искам да кажа.
— Мога да напиша две, дори и три, няма проблем.
— Не се съмнявам, че можеш. Но разтеглената времева рамка ще се превърне в проблем.
Смитбак облиза устни. Болезнено остро усещаше факта, че стои прав, а Хариман е седнал. Дейвис продължи:
— Аз лично не знаех, че Дюшам е бил, по свой скромен начин, доста известен художник. Не е бил моден сред тълпите в Сохо. По-скоро в стила на художниците на Сътън плейс, на Феърфийлд портър. Точно това си говорихме с Брайс миналата нощ.
— Брайс — повтори Смитбак. Името направо му загорча в устата — Миналата нощ?
Дейвид махна с ръка с жест на равнодушие.