Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Шест, право казваш. И когато Лъчите са били създадени от някогашната всеобхватна Дискордия, супата на съзиданието или първичния бульон, която някои (включително и манихейците) наричат Отвъдното, а други — Първоначалието — знаеш ли кой точно ги е създал?
— Не знам — рече Сузана. — Господ ли?
— Навярно има Господ, ала Лъчите са възникнали от Първоначалието благодарение на магията, истинската магия, която е изчезнала преди много, много време. Дали Господ е създал магията, или магията е създала Господ? Не зная. Това е въпрос, над който трябва да си блъскат главата философите, а аз съм просто една майка, която се интересува само от мъничето си. Ала някога, много, много отдавна, всичко е било Дискордия и от нея са произлезли шестте Лъча. Могъщи и издръжливи, те се пресичали в една определена точка. Магията ги крепяла и трябвало да ги крепи за вечни времена, обаче, когато магията изчезнала от всички места, с изключение на Тъмната кула (наричана от някои Кан Каликс или Замъкът на обновяването), в сърцата на хората се вселило отчаянието. Когато Епохата на магията отминала, дошла Епохата на машините.
— „Норт Сентрал Позитроникс“ — измърмори Сузана. — Биполярните компютри. Свръхзвуковите влакове. — Тя замълча за момент. — Блейн Моно. Но това не се отнася за нашия свят.
— Така ли мислиш? Смяташ, че твоят свят е извън тези неща? Ами знакът във фоайето на хотела? — Оранжевият плод изскочи от кожичката си и Мия лакомо го напъха в устата си. Сдъвка го и се ухили многозначително, при което тъмнокожата жена забеляза парченца от него между зъбите и.
— Мислех си, че не можеш да четеш — рече. Това нямаше особена връзка с насоката на разговора им, ала не знаеше какво друго да каже. Съзнанието и непрекъснато се връщаше към образа на бебето — към искрящите му сини очи. Очи на стрелец.
— Така е, но познавам цифрите, а когато съм в твоето съзнание, чета много добре. Само не ми казвай, че не си спомняш табелката във фоайето на хотела. Така ли е?
Естествено, че си я спомняше много добре. Според надписа „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“ щеше да се превърне в част от организацията, известна като „Сомбра“/„Норт Сентрал“ само след месец. И когато бе казала „Това не се отнася за нашия свят“, бе повече от ясно, че си мислеше за 1964 — света на чернобялата телевизия, абсурдно големите компютри, заемащи цели стаи, и ченгетата от Алабама, които насъскваха кучетата си по чернокожите протестанти, борещи се за правото да гласуват. Нещата се бяха променили драстично през последвалите трийсет и пет години. Например комбинацията от телевизор и пишеща машина на екзотичната рецепционистка — откъде Сузана можеше да е сигурна, че това не е биполярен компютър, захранван от някакъв незнаен източник на енергия?
— Продължавай — каза на Мия.
Ничията дъщеря вдигна рамене.
— Вие сами сте се обрекли, Сузана. Всичко винаги се свежда до едно — вярата ви се пропуква и вие я заменяте с рационално мислене. Ала забравяте, че буренът на разума задушава любовта, че нищо красиво не може да разцъфне от дедукцията и че рационализмът означава смърт.
— Какво общо има това с твоето мъниче?
— Не знам. Има много неща, които не знам. — Вдигна ръка. — Не си мисли, че се опитвам да спечеля време или да те заблудя по някакъв начин; говоря онова, което диктува сърцето ми. Ще продължиш ли да ме слушаш или не?
Сузана и кимна с безразличие. Щеше да изтърпи онова, което Мия възнамеряваше да и каже… поне за още известно време. Обаче, ако разговорът не се насочеше скоро към бебето, сама щеше да го насочи натам.
— Магията се изгуби. Мерлин се оттегли в пещерата си в един от световете, мечът на Елд отстъпи пред пистолетите на стрелците в друг и магията започна да крее. През дъгата на вековете великите алхимици се замениха от велики учени, а те на свой ред — от велики — как ли да ги нарека? — техничари. Велики мъже на мисълта, това искам да кажа — велики мъже на дедукцията — те пристъпиха на преден план и създадоха машини, които да захранват Лъчите. Това бяха огромни машини, ала все пак смъртни машини. Учените замениха магията с машините — чаткаш ли? — и сега тези машини се развалят. В някои светове страшни епидемии заличиха всичките им обитатели.
Сузана кимна.
— Видяхме последиците от нещо такова — каза тихо. — Бяха го нарекли супер грип.
— Разрушителите на Пурпурния крал само ускоряват един процес, който вече е започнал. Машините обезумяват. Със собствените си очи си видяла това. Хората непрекъснато се залъгват, че винаги ще има още хора като тях, които да правят нови и нови машини. Никой обаче не можа да предвиди това, което се случи. Това… това вселенско изтощение.