Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
— И се полюшва нагоре-надолу…
— Защо да не огледаме? — предложи Деканът оживено.
— Ами госпожа Уитлоу? Още не е излизала от колибата си тази сутрин.
— Нека дойде и тя, ако желае.
— Не мисля — строго изрече Старшият наставник, — че е уместно да водим госпожа Уитлоу да зяпа гола жена, дори и зелена.
— Че защо не? Виждала е вече поне една. Вярно, не и зелена…
Деканът се канеше да добави още нещо, но листата пред входа на колибата се отместиха и госпожа Уитлоу се появи.
Цветето в косата й беше върхът на всичко. Но бе сторила и нещо с дрехите си.
Първо, бяха по-малко.
Магьосниците никога не бяха чували думата „бикини“, защото такъв остров липсва в Света на Диска. Пък и ушитото от госпожа Уитлоу имаше много по-солиден вид от бикини. Представляваше две достопочтени половини, разделени от тъничка ивица. И бе вързала остатъците от плата около кръста си като подобие на саронг.
Иначе казано — извънредно прилично облекло. Но не изглеждаше прилично, сякаш госпожа Уитлоу носеше само смокиново листо, макар и с площ два квадратни метра.
— Стори ми се, че това е малко по-подходящо за жегата — отбеляза с достойнство икономката. — Разбира се, и в кошмар не би ми се присънило да се появя в такъв вид в Университета. Но както изглежда, ще поостанем на това мило островче и аз си спомних една картинка с кралица Зазумба от Сумтрай. А мислите ли, че тук има къде да се изкъпя?
— Мня — отвърна Старшият наставник.
Деканът се прокашля и изграчи:
— В джунглата има малко езерце.
— С водни лилии — добави любезно Професорът по неопределени изследвания. — Розови.
— Мня — вметна Старшият наставник.
— Има и водопадче — продължи описанието Деканът.
— Мня.
— И сапунен храст, между другото.
Проследиха с погледи отдалечаващата се госпожа Уитлоу.
— Фигурата й е като… издялана — изрече Ридкъли. — И ходи по друг начин без обувки на краката, нали? Старши наставнико, добре ли си?
— Мня?
— Пак ли те тормози жегата? Ужасно си почервенял.
— Аз… Мня… Аз съм… Ех, много е горещо. Дали и аз да не се топна във водата?…
— В лагуната — нареди натъртено Архиканцлерът.
— Но солената вода е вредна за кожата…
— Прав си. Въпреки това — в лагуната. Или иди да потърсиш езерцето, когато госпожа Уитлоу се върне.
— Муструм, оскърбително е дори да си помислиш, че…
— Именно — прекъсна го Ридкъли. — Ние няма ли да разгледаме онзи кораб?
След половин час магьосниците се бяха скупчили в другия край на островчето.
Наистина беше зелен. И се полюшваше нагоре-надолу. Нямаше съмнение, че е кораб, но построен от някого, който е имал на разположение подробен наръчник без илюстрации и чертежи. Детайлите не се открояваха ясно. Деканът установи разочарован, че фигурата на носа има смътна прилика с жена, колкото наполовина облизано захарно петле напомня за живата горда птица.
Затова пък щом Старшият наставник я зърна, веднага се сети за госпожа Уитлоу. В интерес на истината трябва да споменем, че в момента камъните, облаците, дърветата и кокосовите орехи също го подсещаха за госпожа Уитлоу.
И видът на платното смущаваше. То пък несъмнено беше голямо листо. Щом този факт бъдеше осъзнат, умът нямаше как да не забележи и остатъчните намеци за тиква в целия плавателен съд.
Пондър изхъмка.
— Някои растения се размножават чрез плаващи семена — прошепна унило.
— И украса ли си имат отпред? — засече го Ридкъли. — Също и платно с макари и въжета?
— Ъ-ъ… Не.
— И какви са онези цветя на върха? — скептично попита Архиканцлерът.
На мястото на наблюдателницата върху мачтата се мъдреха скупчени фунии като зелени нарциси.
— На кого му пука? — подсмихна се Професорът по неопределени изследвания. — Ако ще да е гигантска тиква, пак си е кораб, на който май има място за всички ни.
Той се ободри забележимо.
— Твърде удобно — процеди през зъби Ридкъли. — И защо ли се появи толкова навреме?
— Да, наистина ми се струва достатъчно вместителен — съгласи се Деканът след придирчив оглед. — Аз гласувам да го натоварим с припаси и да отплаваме.
— Накъде? — мигновено се заяде Ридкъли.
— Натам, където страховитите влечуги не се превръщат ненадейно в пилета! — троснато отвърна Деканът.
— Ха, ти да не предпочиташ обратния процес?
Архиканцлерът нагази във водата и когато тя му стигна до гърдите, успя да почука по корпуса на странния съд с топката на жезъла си.
— Муструм, инатиш се излишно — подхвърли Деканът.
— Нима? Господин Стибънс, колко видове хищни растения познаваш?
— Десетки, сър.