Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
Саркис гледаше с омраза невинното животно, но като разбра, че със сила няма да се отърве (трябва да вземе пример от баща си: сварят ли те на мястото на кражбата, по-добре раздели с този, който те е хванал), изкриви устни в сладка усмивчица, счупи няколко ореха и с болка в сърцето ги хвърли на кучето.
Бойнах, свикнал вече с растителната храна, мигновено излапа орехите и поиска още. Но Саркис затули добре склада си с камък и се върна при другарите. Тогава погледът му падна върху Шушик, която едва се държеше на тънките си крачка. Без малко щеше да я съжали и да отиде дори за орехи… Но нали това би означавало да открие „склада“ па всички! Не, такова нещо няма да направи…
„Какво ме интересува! Нека всеки се грижи за себе си“ — мислено повтаряше Саркис онова, което беше казвал неведнъж гласно. Това единствено го оправдаваше пред собствената му съвест.
Но защо, ще попитате, децата не викаха Саркис да работи?
И те точно за това говореха днес на разсъмване, когато той беше отишъл пак при склада на катеричката.
Шушик каза, че е време вече бойкотът да се прекрати: „Докога ще мъчим човека!“
— Докато не се разкае пред колектива, няма да го прекратим — повтаряше своето Ашот.
— А не се ли разкая, когато дойде през нощта на лов за врабци? Това значи, че го е показал на дело. То не е ли работа? Откъде знаеш, може в тъмното да е убил повече от тебе? — избухна Шушик. — Изобщо аз съм против такава суровост.
— Ние сме сурови, защото условията, в които попаднахме, са сурови — възрази Ашот. — Защо Саркис не каже, че съжалява за случилото се? — повиши глас той.
След дълги спорове децата решиха да почакат още някой и друг ден, да видят как ще се прояви Саркис в такава важна работа като разчистването на пътя — дали сам без покана ще пожелае да работи…
Когато децата излязоха от пещерата, Саркис, макар и мързеливо, се помъкна след тях, нататък, където започваше засипаната със сняг пътека.
По пътя те се спряха до мястото, където неотдавна бяха видели заека. „Защо — помисли си Ашот — дългоухият се криеше точно тук, на откритата площадка, под снега, а не на по-безопасно местенце нейде под камък? Ето че и прокопаният от него вход още стои. Вероятно е намерил тук храна. Интересно, каква? Може да е подходяща и за нас…“
Ашот направи няколко крачки по посока към заешкия тунел, но потъна до колене в мокрия, тежък сняг и се спря. Нямаше сили да продължи.
— Зная, зная, сърцето ти не може да се откъсне от светлия спомен за онзи заек… Ах, как избягаха, как избягаха цели три кила чуден шишкебап! — засмя се Гагик.
Ашот не отвърна. Отърси снега от краката си и тръгна към онази злополучна пътека, която коварно се затвори като капан веднага след като ги пропусна тука.
Докато склонът не беше стръмен, децата се движеха на върволица, един след друг. Но колкото по-дълбока ставаше пропастта под тях, толкова по-страшно беше да се върви. А и как да не се страхуват? Доскоро още те тичаха, скачаха, държаха се здраво на краката си, а сега? Вървежът на всички стана неуверен, отпуснат…
На места пътеката беше свободна, но по-голямата и част бе скрита под снега — някъде улегнал и спластен, а другаде — разтопен, разкашкан.
Децата се спряха и внимателно се огледаха. Пътеката започваше от клисурата, опасваше целия каменист склон на скалата и стигаше чак до лявото крило на ридовете, които ограждаха Барсовата клисура. Тук-таме тя се разширяваше във вид на тераси, чиито долен край едва се забелязваше под снега. А на някои места снегът беше дебел и очертанията на пътеката съвсем се губеха. Изобщо тя беше толкова тясна, че бе опасно да застанат двама души един до друг.
— Хайде, вие се постоплете на слънчицето, а аз ще започна — каза Ашот и взе да хвърля с тоягата си мокрия сняг надолу.
Топлите слънчеви лъчи, отразявани от снега, галеха детските лица, сгряваха ги. От слънцето или от усилената работа Ашот се сгорещи. Съблече палтото си и го подаде на Хасо.
Но Хасо не го взе.
— Мой ред е — кратко каза той и пусна в действие кривака си.
С тези тояги май нищо няма да направим — каза Ашот. — Ще се опитам да измайсторя някакво гребло.
— Ще те помоля да не се месиш в моята домакинска дейност! — заяви Гагик и тръгна към пещерата.
По пътя той наряза млади клончета, не по-дебели от молив, сложи ги до огъня и се зае да плете нещо. подобно на малък сал. Може би цял час си игра с тази работа, но накрая остана много доволен. Случайно погледът му падна върху „долапчето“ с врабците и той си помисли: „Жалко, че командирът ни не е тук. Може би щеше да ме награди с някое и друго врабче…“