Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
— Да слезем долу — предложи той, — и а дъното на клисурата. Трябва непременно да го намерим!
И като се придържаха о камъните, те слязоха в подножието па скалата, от която се беше подхлъзнал другарят им. Но и там нямаше нищо друго освен купища сняг и камъни.
— Задържал се е на някоя издатина — реши Ашот. И те отново се изкачиха на Заешката обител, откъдето разгледаха внимателно скалата.
— Мисля, че се е закачил на елата — каза Ашот и в гласа му прозвуча надежда. — Погледнете, елата е точно на пътя му. Нали оттук политна?
— Оттук, оттук, помня точно. Но той полетя с такава сила. че елата едва ли го е удържала — безнадеждно каза Шушик — Ако беше се закачил, все нещо щеше да се вижда: ръка, крак, глава…
Там все ще има някакво късче земя, иначе дръвчето откъде ще получава влага?… Трябва да има поне педя земя.
— Ех! — махна е ръка Гагик. — Къщата ти гори, а ти за дюшека плачеш! За какво ни е твоето късче земя? Ти Саркис ни намери!…
— Тъкмо това и казвам: Саркис сигурно е там… Издатината на скалата и елата го скриват от нас… Да идем пак на пътеката.
Вървяха мълчаливо. Всички бяха умислени, тъжни. През целия път само Ашот промълви няколко думи:
— Ах, да беше тази земя по-големичка, а снегът на нея по-дълбок!…
Но никой не се опита дори да вникне в смисъла на тези думи. Всички смятаха, че другарят им е изчезнал безвъзвратно и никакво „късче земя“ не можеше да ги утеши.
Когато дойдоха до мястото, откъдето беше паднал Саркис, Ашот свали колана си, препаса го около гърдите, подаде края му на Хасо и каза:
— Дръж по-здраво. А ти, Гагик, дръж Хасо. Като почувствува, че краят на колана е в сигурни ръце, Ашот легна на земята до самия ръб на пътечката, надвеси се над пропастта и погледна надолу.
— Там е! — извика Ашот. — Под елата се вижда краят на палтото му… Дръжте ме за краката, ще погледна още веднаж по-добре.
— Е?
— Жив ли е?
— Не мърда…
— Има ли много сняг там?
— Не зная… Ей сега ще проверя. Дръжте ме по-здраво за краката… Не, не така… Не умеете дори да държите! Вържете за всеки крак колан. Така… Сега преметнете коланите още веднаж, прекарайте, краищата им — единия зад този камък, а другия — зад онзи, ха дръжте така… Сега е добре. Хайде, спускам се. —
И Ашот се надвеси почти с цялото си тяло над пропастта.
Щушик затвори ужасено очи и сигурно щете да се развика, ако не се страхуваше, че може да изплаши другарите си. Страхът й обаче беше неоснователен. Когато се надвеси, Ашот се хвана здраво с ръце за клинообразната издатина на скалата и по такъв начин си намери сигурна опора. След няколко минути, прекарани в това положение, той извика:
— Стига! Дърпайте ме назад!
Вдигнаха го бързо и го изправиха на крака. Очите на момчето се бяха налели с кръв, а жилите на шията и челото му се бяха издули.
— Снегът, който изхвърлихме, се е струпал върху издатината до елата — каза той. — Саркис е паднал в него. Може и да е жив. Саркис, Саркис!…
Отговор не последва.
Бойнах лаеше неспокойно и все гледаше надолу. Кучето разбра много добре какво стана и по миризмата подушваше къде се намира изчезналото момче.
— Млък! — разсърди се Хасо. — Чакай да чуя!
Но Бойнах не млъкваше и той се принуди да стегне муцуната му с колана си.
— Ехе-ей, момче, къде си?… — извика той, застанал на ръба на пътечката.
Никакъв отговор.
Тъжни и отмалели, децата седнаха на камъните, очистени вече от снега. Над пропастта се виеха орли, кряскаха зловещо кани. Крр, крр, крр! — прелетяха ниско две черни врани. Крясъкът на птиците караше децата да потръпват. Те се поглеждаха плахо и се бояха да попитат защо така изведнъж се оживиха хищниците. Всеки знаеше какво означава появяването им…
Долетяха два големи брадати орела, кацнаха близо до елата и злобно поглеждаха отдолу нагоре, към децата.
Хасо ги пропъди е камъни, но те се върнаха. Долетяха и други и започнаха да кръжат над чукарите.
Един от орлите, най-смелият или просто зашеметен от глада, се спусна точно до елата и вероятно заби нокти в Саркис или го удари с клюна си, понеже отдолу се чу стон, а след това и слаб, жален глас:
— Ох, ох!… Умирам!…
Изглежда, орелът помогна на Саркис да дойде на себе си.