Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
Всички обаче почувствуваха, че това е неискрено и че в душата на Саркис се води някаква глуха, жестока борба.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вечерта, когато всички се събраха около огъня и както обикновено започнаха да разказват разни случки и приказки, Ашот каза:
— Ето как разбирам аз другарството. Когато казват: „Обичай другаря си“, „Бъди предан на другаря си“, това според мене съвсем не са сладки приказчици. Това е изискване на живота. То е нужно, за да може да се живее. Ако ние сме свързани помежду си с другарска обич, не ще загинем нито от студ, нито от глад. В беда ще се защитим и подкрепим един друг. Ако поотделно бяхме попаднали в Барсовата клисура, и огън нямаше да имаме, и от глад щяхме да загинем. Дори човек да има всичко, което му е нужно — сам би полудял. Я чуйте какво ще ви разкажа.
Вие знаете, че по летните пасища на нашата ферма няма вода. През една сушава година пресъхнаха всички извори, каквито имаше на яйлага16 и овчарите започнаха да носят вода от Синьото езеро, което е на върха. През онова лято прекарах там две седмици с овчарите. Качвах се до езерото, лягах сред цветята край брега и нещо си четях, а понякога хвърлях камъчета по дивите патици, които кацаха във водата.
Беше се вече застудило. Слана покриваше сутрин тревата. Азърбайджанските овчари казваха: „Гуйрух се роди, трябва да напускаме летните пасища.“ Право да си кажа, Хасо, аз не разбирах какво е това „Гуйрух“ и защо като се е родил, трябва да напущаме красивите планини и да слизаме в дефилето.
Зъбите на Хасо блеснаха в полумрака на пещерата:
— Така казва и баща ми — „Гуйрух“. Това е звезда, ярка звезда. Когато тя се ражда, сиреч появява се привечер на небето, нощите в планините изведнъж наедряват. Щом я видят азърбайджанските чергари — те пасат заедно с нас добитъка си и ние дружим, — веднага прибират колибите и си отиват Но ти продължавай, какво искаше да разкажеш?
— Та когато азърбайджанците видяха тази звезда, веднага започнаха да се стягат за път, а след тях и ние.
Отидохме ние с майка ми за последен път на Синьото езеро за вода. Изведнъж чуваме — жерави крякат в небето. Вдигнахме глави: цели ята летят от север към юг. Един жерав видя отгоре езерото, отдели се от ятото и се спусна. Забеляза го друг — и той след него. Слезе ниско, прави кръгове над езерото, кряка, вика другаря си — нищо не помага… Онзи, първият, се излегна на брега, близо до нас, и жално пищи. Ние не разбрахме: крилото ли си беше счупил, болен ли беше, или изнемощял от дългия път…
Вторият жерав изпадна в тревога: дали да следва ятото, или да остане при другаря си? Той знаеше, разбира се, че ятото е вече зад планината, че още малко и не ще го настигне. А сам накъде ще полети? Но все пак не остави болния си другар…
Ние с майка ми си отидохме.
Синьото езеро не се виждаше от стана, но до късно през нощта слушахме крясъка на жерава. Кой от тях крещеше? И какво искаше?…
Сутринта дойдоха да ни вземат колхозните камиони, но как можех да замина? Казах, че искам да си набера див лук и изтичах на езерото. Слушам — жеравът крещи ли, крещи. Гледам — здравият стои над болния, опитва се с клюна си да го повдигне, кряка — почти стене, моли го да стане, да полети заедно с него — може да догонят ятото…
Дълго не можех да си отида. Лежа на брега на езерото и очи не свалям от жеравите, а в ушите ми — техният тревожен крясък. Едва привечер, ща не ща, трябваше да стана… Отдалечавах се и все чувах гласа на останалия жерав, пожертвувал се заради другаря си…
И аз тогава се размислих. Ами че хората са хиляди пъти по-умни и съзнателни от онзи жерав. Но някои са безсърдечни. Няма да изложат на опасност живота си заради другаря както направи безмълвната птица.
— А после, какво стана после? — нетърпеливо попита Шушик. Разказът много я беше трогнал.
— Не зная, не се качих вече на планината. Но по-късно един от овчарите разказваше на другаря си, че видял на брега на Синьото езеро много пера. Сигурно лисиците са разкъсали някакви птици. Там тогава беше паднал вече сняг.
Разказът на Ашот развълнува децата. Все пак какви верни сърца има на света!
16
Яйлаг — лятно пасище в планините.