Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
— А когато видяхте баща ми, преди да избяга, пак ли нищо не ви каза?
— Почти нищо — отвърна сър Лайънъл Бомон. — Каза, че е невинен. Казахме му предсмъртните думи на лорд Саймън, как посочи към огнището и каза „Истината е в орела. Няма нищо ново под слънцето“.
— И какво каза баща ми?
— Натъжи се и се умълча. Стана, както беше целият окован, и погледна към светлината, която се процеждаше през прозореца на килията. После прошепна: „Иска ми се лорд Саймън да ми го беше казал“. Попитах го какво означава това. Единственото, което ми отвърна, беше, че след кавгата им лорд Фицалан е обещал да обсъди нещо много важно с него. — Сър Лайънъл млъкна и се загледа в чашата си. — После се заклехме. Тръгнахме и на следващия ден баща ти избяга. Но нямаше късмет — след няколко дни извадиха трупа му от Стор.
— Защо не му кажете за другия труп? — намеси се Бутлак.
Всички погледнаха отшелника, седнал до огнището, който се усмихваше като някое злорадо джудже.
— Или сте забравили? — попита невинно Бутлак.
— За какво говориш? — заплашително попита сър Уолтър.
— След като нещата се поуспокоиха, когато хората на шерифа си отидоха, лейди Мария замина за манастира, лорд Роджър беше в затвора, а тялото на лорд Саймън беше покрито и отнесено за погребение, старият Бутлак откри един труп между тръстиките близо до брода, съвсем гол.
— Това няма нищо общо със случая — обяви Грантъм. — Сигурно е било тялото на някой непознат, търговец или странник, който се е изгубил. Или — добави той многозначително — някой отшелник, който е приказвал твърде много.
Бутлак се разтърси от смях.
— Помислих си, че трябва да го спомена — с насмешка каза той. — Лицето му беше размазано, сякаш някой го е удрял многократно с чук. Просто си плуваше там като листо върху водата. Старият Бутлак го извади и го погреба близо до брода. — Той сниши гласа си до шепот, очите му се ококориха и заблестяха. — Ако отидете там, когато мъглата се спуска преди изгрев или след здрач, когато се появяват призраците и демоните, ще видите сянката му там. — Старецът отмести поглед. — Но това място и без това гъмжи от духове. — Той потръпна. — Островът на призраците — продължи с гробовен глас. — Те са навсякъде около нас — с червени очи и бледи лица, търсещи възмездие и покой за душите си.
— Млъкни! — отсече Ферърс.
— Вярно е — каза Гилдас, който седеше, впечатлен от разговора и стана, размахвайки пръст. — В Светото Писание е казано, че душите на онези, намерили смъртта си ненадейно, бродят по земята и търсят възмездие. Нима — издигна той глас — вещицата от Ендор в Книгата на Самуил не…
— Благодаря — каза властно Барликорн.
Гилдас беше отворил уста да възрази, когато в галерията над тях се чуха тежки стъпки.
— Някакво животно? — прошепна Емелин.
— С ботуши? — подигравателно попита Гилдас. — Слушайте!
Те всички седяха замръзнали и напрягаха слух. Точно когато бяха готови да решат, че им се е счуло, стъпките продължиха. Бавни и отмерени, сякаш някой се разхождаше напред-назад по коридора над тях. Бремнър скочи на крака. Ричард забеляза как потта на челото му се оцветява в черно, размивайки боята от косата му. Той се заигра с един пискюл на колана си и нервно задърпа брокатения си жакет, разкривайки ризата отдолу.
— Това е лорд Фицалан — промърмори рицарят.
— Какво искаш да кажеш? — попита Барликорн.
— Слушайте! Слушайте! — Очите на Бремнър бяха почти изскочили от орбитите. — Чуйте шпорите!
Те се заслушаха в стъпките и наистина доловиха дрънчене на шпори.
— Фицалан винаги ги носеше — прошепна Грантъм. — Не помните ли? — Той уплашено погледна към Ричард. — Баща ти винаги се дразнеше от това.
Всички бяха замръзнали и слушаха стъпките и звъна на шпорите. Барликорн пръв се раздвижи. Той стана и скочи към вратата, отвори я, спъна се и падна. Ричард каза на Емелин да остане на място, но тя направи гримаса и го последва. Петимата рицари се присъединиха към тях. Барликорн вече беше в подножието на стълбите. Той вдигна ръка. Ричард спря. Почувства смразяващи тръпки по гърба си, косата на тила му настръхна.
— В името на Божията любов! — изсъска един от рицарите. — Какво е това?
Сега вратите по коридора отгоре се отваряха и затваряха, блъскайки се така шумно, сякаш из запустелия замък трещяха гръмотевици.
— Всички демони и духове, които бродят през нощта — прошепна Гилдас, застанал най-отзад. — Среднощният Убиец, унищожителят, който броди в мрака!