Траперът „Лешоядовия клюн“

— Ба, не си правете труда да ме заблуждавате! Положението ми е напълно ясно. Вие не сте откровен с мен, затова и не мога да ви приема.

— Ама на вас какво ви влиза в работата фамилията Родриганда?

— Никак, наистина никак. Но да не мислите, че ще ми хрумне да крия човек, неотлъчно следван от тълпа преследвачи, за когото не знам нищо, па и себе си да браня от тях.

— Вие няма защо да се страхувате от тях.

— На това навярно и самият не вярвате. Вярно, че племенникът не ми каза кой знае колко, но бе достатъчно да схвана, че по петите ви са се впуснали отчаяни типове. Какви сте ги забъркал с тях? Можете спокойно да ми се доверите.

По челото на Кортейо изби пот. Гледаше мълчаливо и неуверено пред себе си. Намираше се в страшно неприятно положение. Налагаше се да изчезне за известно време, а за тая цел единствено докторът можеше да му помогне. А пък и какво вредеше да му повери тайните си? Та нали по-късно би могъл да го премахне. За начина сега още не береше грижа. Ето защо бързо и решително дигна глава:

— Е добре, реших да ви посветя във всичко. Но мага ли да разчитам на вашата дискретност, независимо от случая и във всяко едно отношение?

— Кълна се, че ще бъда ням за онова, което ще науча от вас.

— Тогава ще ви се доверя. Но тежко ви и горко, ако ме предадете! Бъдете уверен, че ще ви очистя, дори само една-единствена дума да издрънкате.

И Кортейо стори нещо, което преди би счел за невъзможно — посвети този човек, доскоро съвсем непознат, в събитията около дома Родриганда. Но доколкото все пак бе възможно, се постара да не се компрометира напълно. При все това старият узна достатъчно много да възкликне в края на дългото изложение удивен:

— Но, сеньор, вярно ли е и възможно ли е всичко това? Не ми ли сервирахте някой роман?

— Не ми е и хрумвало. Достатъчно трудно ми бе да разбулвам тайните си.

— И мислите, че преследвачите скоро ще бъдат тук?

— Убеден съм. Сигурно веднага са се спуснали да ни преследват. На мъже като тях няма начин да убягнат следите.

— Нека е тъй. Ще бъдат посрещнати. Всъщност намирате ли за необходимо да подслоня и оня мексиканец, който е пристигнал заедно с вас? На мен не е притрябвал.

— Тогава го отпратете! Сега и бездруго само ми пречи.

— Добре. Ще го сторя. С Грандприз положението е друго. Той ми е задължен и от предателство не се опасявам. А сега вървете, сеньор Кортейо, и доведете дъщеря си! Ще ви настаня в едно тайно помещение в подземието.

По време на този разговор сеньорита Емилия се намираше в стаята си. Не си лягаше, задържана от въпроса — дали още тази вечер да се запознае с кореспонденцията на стария или е по-разумно да го отложи за по-нататък.

Стаята й не бе много далеч от неговата и тя долови тихо да влизат и излизат някакви хора. Това я подтикна да угаси свещта и открехвайки леко вратата се ослуша.

След известно време отново чу стъпки. Вратата на стария се отвори и на светлината на горящата вътре лампа видя да се вмъкват един мъжки и един женски силует. Още преди да се затвори вратата зад тях, забеляза, че едното око на мъжа липсва.