Траперът „Лешоядовия клюн“

— Вярвам напълно.

— Тогава говорете по-нататък!

— Аз наистина не съм богата, сеньор, ала никога не съм се борила с немотията. Бих искала една гаранция, че никога няма да се запозная с оскъдицата и лишенията.

— Е-е, аз пък мога да ви дам уверението, че съм богат.

— Вие? — запита Емилия невярващо. — Богат?

Тя изгледа пренебрежително невзрачната му външност.

— Не съдете по облеклото, сеньорита! — отбеляза той.

— Добре. Уверявате ме, че сте богат. В състояние ли сте и да го докажете?

Хиларио сведе поглед като в размисъл и до известна степен в колебание.

— Да, мога да го докажа — рече накрая с решителен тон. — Но трябва по-напред и аз да съм убеден, че действително ще ми дадете ръката си, в случай че съм богат.

— Вероятно ще го имате това убеждение, ако съумеете да изпълните моето трето и последно условие. Аз търся мъж с положение, което да ми предоставя възможност да разгърна заложените духовни дарби. Намерението ми бе да отида в Мексико сити в двора на императора. Скоро щях да имам влияние и престиж и от мъжете със значение да избера онзи, който би имал стойност за мен. Усмихвайте се, от мен да мина! Но ако сте психолог, спокойното убеждение, с което говоря, би следвало за вас да е достатъчно поръчителство, че познавам добре себе си и не фантазирам.

Емилия и Хиларио стояха един срещу друг — красива жена и дребен, съсухрен мъж. Само че той никак не изглеждаше обезкуражен.

— Не мислете погрешно за мен, сеньорита! Аз не ви подценявам. Да, вие ще си отиграете ролята, ако отидете в Мексико сити; ще придобиете почит и влияние, защото сте красива и умеете да говорите. Но в това отношение дори най-надарената жена се нуждае от мъжка помощи ръководство. Виждам, че сме интелектуално равностойни. Не желаете ли да се поверите на моето ръководство?

Лицето й прие добродушния, снизходителен израз, с който човек разговаря с някое дете, след което флегматично запита:

— Охо, и вие ли сте духовно надарен, сеньор? Но ако за тая дарба се съди по положението, което сте постигнал, то…хмм, довършете сам започнатото изречение!

По устните му заигра лека усмивка.

— А що за положение заемате вие, сеньорита? — върна й го той.

— Ахаа, ставате рязък и язвителен — усмихна се тя. Има положения и влияния, за които човек не говори, сеньор.

— Тук казахте една вярна приказка. Следователно за моето положение и влияние ще говорим също толкова малко, колкото и за вашите, поне засега.

— Да, но ако ще мълчим по тоя въпрос, как смятате да докажете, че сте в състояние да ми предоставите шанс в живота, какъвто желая?

— Това не е трудно. Готов съм да ви представя това доказателство, стига да съм убеден във вашата дискретност.

— Аз умея да мълча, сеньор.

— Добре, тогава елате с мен!

Хиларио откачи два ключа от стената и запали малък потаен фенер.

Емилия акуратно запомни двата гвоздея, на които бяха висели ключовете.

Напуснаха стаята, слязоха по едно стълбище и той я поведе по дълго, прихлупено подземие. Сетне отвори с единия от ключовете някаква здрава, дъбова врата, която водеше към второ подземие. Тук отново се натъкнаха на врата, която бе отключена с втория ключ. Сега стъпиха в дълъг, тесен ходник, вляво и дясно на който бяха вградени множество врати.