Джийвс запретва ръкави

Огърлицата! Да, ето я светлината в тунела. Сега вече той можеше да управлява ситуацията както беше редно да се управлява една ситуация.

Две минути по-късно той беше пред входната врата. Две минути и двадесет и пет секунди по-късно той беше в дневната, фиксирайки гърбовете на Честния Пач Роастър и неговия секретар, които клечаха — поради някаква глупава причина, известна само на тях — от двете страни на завесата, спусната пред френския прозорец.

— Ехо! — викна той. — Искам да разменя още две думи с вас двамата.

Въздействието на тази реплика върху аудиторията беше мигновено и импозантно. Винаги е малко изнервящо, когато човекът, когото очаквате да се появи от североизток, изведнъж лавне във врата ви от югозапад, особено ако го направи по начин, наподобяващ по децибели времето за хранене в кучешка болница. Ето защо Бил премина към състояние на подскачане и треперене с лекота, придобиваща се с честа практика. Дори Джийвс, въпреки че чертите му не изгубиха своята обичайна неподвижност, изглежда бе — ако човек може да изкаже подобно предположение, съдейки по трепването на лявата му вежда — изненадан в определена степен.

— И не стой там като умряла патка — обърна се капитанът конкретно към Бил, който изключително сполучливо наподобяваше на този пернат представител на животинския род in articulo mortis. — След като напуснах вашата весела компания — продължи той, наливайки си уиски със сода, — аз анализирах ситуацията и намерих изход. Хрумна ми неочаквано, като светкавица. Казах си „огърлицата!“.

Бил мигна немощно. Сърцето му, което беше катастрофирало само преди миг в предните зъби, даде заден ход, но изглежда току-що преживяният шок бе нанесъл сериозни поражения на слуха му. На Бил му се стори, че капитанът каза „огърлицата“, а това си беше пълна безсмислица.

— Огърлицата? — влезе той в ролята на ехо.

— Госпожа Спотсуърт носеше на вечеря диамантена огърлица, милорд — каза Джийвс. — По всяка вероятност джентълменът визира този предмет.

Колкото и странно да беше, Бил все още проявяваше неверие.

— Мислиш ли?

— Да, милорд.

— Това ли визираше според теб?

— Да, милорд.

— Но защо визираше това, Джийвс?

— Това ще можем да установим, когато господинът сподели своите виждания.

— Искаш да кажеш, когато проговори?

— Именно, милорд.

— Щом казваш — отзова се Бил без да намалява дозата съмнение в гласа си. — Но това е какъв беше изразът, който използваше в тези случаи?

— Малко вероятно ли, милорд?

— Точно така. Това ми се струва малко вероятно.

До този момент капитан Бигър изпускаше пара мълчаливо. Но изглежда клапите не издържаха и той рязко избухна.

— Ако най-накрая си спрял с бълбукането, Пач Роастър…

— Бълбуках ли?

— Разбира се, че бълбукаше. Бълбукаше като… като… онези проклети неща, дето бълбукат.

— Ручеите — каза услужливо Джийвс — понякога са описвани от поетите като издаващи подобни звуци, сър. В широко известната едноименна поема покойният лорд Тенисън31 слага в устата на героя Едмънд думите: „О, ручей, о, ручей сладостно бълбукащ“, а по-късно ручеят сам проговаря според поетичната воля, отбелязвайки: „Ромоля над урви каменни и снежни с глас малко остър и писклив, бълбукам във вирове водовъртежни сред дивен свят менлив“.

Капитан Бигър нададе вой.

— Ai deng hahp kamoo за покойния лорд Тенисън. Не ми пука за него. Интересува ме единствено огърлицата.

Бил го погледна с надежда.

— Смятате ли да ни обясните нещо за тази огърлица? Да хвърлите светлина върху й, както се казва.

— Смятам. Струва около три хиляди лири — отвърна капитан Бигър — и ти ще я задигнеш, Пач Роастър.

Бил хлъцна.

— Да я задигна?

— И то тази нощ.

Винаги е трудно за човек, който се чувства така, все едно е бил ударен с тъп инструмент по главата, да се изправи в цял ръст и да погледне някого осъдително, но Бил се опита да постъпи точно така.

— Какво! — викна той. Беше потресен до дъното на душата си. — Нима ти, защитникът на Империята, човекът, който дава пример на диваците, сериозно ми предлагаш да ограбя един от моите гости?

— И аз съм един от твоите гости, а точно ти ме ограби.

— Само временно.

— И ти ще ограбиш госпожа Спотсуърт само временно. Не трябваше да използвам думата „задигам“. Всичко, което искам да направиш, е да заемеш тази огърлица до утре следобед, когато ще й бъде върната.

Бил си заскуба косата.

— Джийвс!

— Милорд?

— Помощ, Джийвс! Мозъкът ми буксува. Можеш ли да извлечеш смисъл от думите на този преследвач на носорози?

— Да, милорд.

— Можеш? Тогава ти си по-достоен мъж от мен, Гънга Дин32.