Шутът на кралицата

Когато стигнахме Кенингхол по пладне, разбрах защо бяхме яздили, докато конете започнаха да се препъват, за да стигнем дотук. Слънцето беше високо в небето и под лъчите му сред равния суров пейзаж укрепеното имение изглеждаше солидно и непревземаемо. Беше солидна къща с крепостен ров. Когато се приближихме, видях, че не е красив малък замък за забавления: този замък имаше подвижен мост, който можеше да се вдига, и подвижна вертикална решетка над него, която можеше да се спусне, за да запечата единствения вход. Беше построен от тухли в топъл червен цвят — измамно красива къща, която въпреки това можеше да бъде удържана по време на обсада.

Пристигането на лейди Мери не беше очаквано, и малкото слуги, които живееха в къщата, за да я поддържат в ред, се втурнаха като вихрушка навън от вратите сред изненадани приветствия. След съгласието на лейди Мери, изразено с кимване, бързо им разказах за смайващите новини от Лондон, докато те отвеждаха конете ни в конюшнята. Нестройно ликуване се надигна при вестта за възкачването й на трона, а мен свалиха от седлото и започнаха да ме потупват по гърба като момче, на каквото приличах. Изохках леко от болка. Вътрешната страна на краката ми от глезените до бедрата беше ожулена почти до кръв от трите дни на седлото, а гърбът, раменете и китките ми бяха схванати от друсането при ездата от Хънсдън до Ходсдън, от Состън до Тетфорд, и после дотук.

Лейди Мери сигурно беше полумъртва от изтощение, след като беше седяла отзад на допълнително седло през цялото това продължително време — жена на почти четирийсет години, при това в лошо здраве, — но само аз видях гримасата от болка, когато я свалиха на земята: всички други я видяха как сведе брадичка, когато ги чу да викат в нейна чест, както и очарованието на онази типична за Тюдорите усмивка, когато приветства и поздрави всички тях в голямата зала. Тя се помоли кратко за душата на мъртвия си брат, а после вдигна глава и им обеща, че точно както е била добра господарка за своите васали, така ще бъде и добра кралица.

Това й спечели нови приветствени възгласи, и имението започна да се пълни с хора — работници от нивите и горите, и селяни от домовете си — слугите тичаха наоколо с гарафи с ейл и чаши с вино, самуни хляб и месо. Лейди Мери зае мястото си начело на масата. Усмихваше се на всички, сякаш изобщо не бе боледувала през живота си, после, след един час в добра компания, тя се засмя и каза, че трябва да свали тази наметка и бедняшката си рокля, и отиде в покоите си.

Малкото къщни слуги се бяха заели трескаво да подготвят стаите й, и леглото й беше застлано с чаршафи. Чаршафите бяха съвсем обикновени, но ако беше толкова уморена, колкото мен, тогава щеше да спи и на домашнотъкани чаршафи. Внесоха корито за баня, подплатиха го с чаршафи, за да я предпазят от отцепилите се трески, и го напълниха с гореща вода. Намериха и няколко стари рокли, които беше оставила при последното си идване в тази къща, и ги подредиха на леглото да си избере.

— Можеш да си вървиш — каза ми тя, когато смъкна слугинското наметало от раменете си, хвърли го на пода и се обърна с гръб, та прислужницата да й развърже връзките на роклята. — Намери нещо да хапнеш и направо си лягай. Сигурно си изтощена.