Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Раменете й сякаш се освободиха от напрежението. Мелъни тихичко въздъхна.
— Добре ли си? — попита тя.
— Не знам — отвърна той, болеше го дори от няколко изречени думи. — Май пак ще опитам да говоря с Уес.
Завлече се до телефона, изчака до осмия сигнал и затвори. Не попита Мелъни къде според нея може да е Уес — знаеше какво ще каже и се боеше да не е права, да не се окаже, че Уес пак се натрясква до безсъзнание.
Свлече се на един твърд стол, затвори очи и опря брадичка на гърдите си, но веднага я вдигна.
— Божичко, все ми е пред очите. Щом ги затворя и пак го виждам…
— Артър Уейд ли?
— Минава ми през ума, че само ако знаех… Нали разбираш, не ми се вярваше, че ще стигнат дотам, може би не съм…
— Кевин, каквото си могъл, направил си го.
Кевин поклати глава и се насили да продължи.
— Не. Не беше достатъчно, Мел. Ако бях опитал да…
— Но как?
— Ей в това е работата. Не сели сещаш? Можех. Отначало още трябваше да проумея. Много се забавих.
— Но нали си стигнал до него.
— Стигнах. После онези ме докопаха.
— Не си виновен ти.
Той пак тръсна глава.
— Все се надявах да спрат. И като си пробих път до човека, сякаш за секунди се отпуснах. Не ми се искаше да ритам, да ръгам, да крещя. Тоест, нали пет минути по-рано пиех с тези типове. И си представях, че само да го повдигна и след минутка всички щяха да се усетят, да си кажат — чакай малко бе, прекалихме вече, не може така. Но сбърках. Въобще не очаквах такава омраза. Оставих се да ме пребият и Уейд умря. Сега можем да умрем и аз, и ти…
Мелъни стана от креслото и се отпусна на колене до него.
— Кевин, знаеш ли защо се мъчиш? От умората. От пълното изтощение. Изобщо няма от какво да се срамуваш.
— Все ми е пред очите…
Тя кимна.
— И още дълго ще е така. Направил си всичко възможно да го спасиш. Това е важното.
— Но не успях, Мел.
— Често се случва да не успеем. Но не е безсмислено да опитваме.
Той тежко си пое дъх и се вторачи в тъмния таван.
— Ами ако нищо не върви както трябва? Тогава какво?
Тя стисна ръцете му и го накара да я погледне в очите.
— Тогава е по-зле. Но не се отнася за теб.
Влезе в банята и когато се върна в стаята, завари Кевин проснат на леглото. Дишаше с усилие. Приседна на ръба и той отвори очи.
— Благодаря ти.
Тя плъзна пръст по бузата му.
— Я да видим колко са зле тези твои ребра.
— Ще ти ги покажа, ако първо ти ми покажеш твоите.
Тя се престори, че не чува и започна да вдига тениската към главата му.
— Леко де, леко — помоли той. Пак тежка въздишка. — Не знам дали ще стане.
— Можеш ли да си вдигнеш ръцете?
— Донякъде.
Вдигна ги, колкото можа и Мелъни внимателно издърпа тениската.
— Кевин, за Бога! — Отдясно по гръдния му кош сякаш се виеха дебели въжета — черни, червени, виолетови. На пет-шест места кожата беше напукана и изглеждаше инфектирана. — Трябва да отидеш при лекар.
— Идеята не ми се вижда подходяща.
— Тогава какво ще правим?
— Ще поспим и ще умуваме на сутринта. Не мисля, че са ми останали много сили.
— Добре, лягай удобно.
Тя го прихвана за раменете и внимателно му помогна да се настани по гръб. Долови физическото облекчение, изпълнило тялото му. Кевин затвори очи и се отпусна.
Зави го до кръста с тънкото одеяло, отиде в банята, избра малка кърпа и я намокри с топла вода.
Само след минута застана над Кевин, а той вече спеше дълбоко.
Тя опря кърпата на ръката си, за да провери колко е гореща, после грижливо почисти раните по ребрата му, подсуши ги с хавлия и го зави до брадичката. Заобиколи леглото, изключи телевизора и лампата, свали си обувките. И облечена се плъзна леко до Кевин, легна по гръб, не смееше да диша дълбоко.
Почти пропусна чукането на вратата.
— Госпожице Синклер? Мелъни?
Какво? Никой не знаеше, че е тук, освен…
Открехна завесата три-четири сантиметра и видя насреща си лицето на нощния дежурен от рецепцията на мотела. Не беше млад човек, дълбокият глас като че стържеше по стъклото на прозореца.
— Рекох си, че може да ви е скучно, та да ви направя компания.
Изражението на очите му я вцепени и тя за миг отклони поглед към тънката верижка на вратата.