Безумна луна
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 9786191501281
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумна луна». Краткое содержание книги:
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още — хексенволфи, ликантропи, лугару, термоморфи…
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук… нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
Макфин беше седнал и очевидно се свестяваше от удара, който му бях нанесъл. Лицето му беше подпухнало и той се оглеждаше наоколо изненадано. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено.
Чу се някакво шумолене и можах да зърна Тера, която се свличаше към земята от клоните на бора. Тя тупна шумно и остана седнала да кашля и да се озърта озадачено с отворена уста. Погледна към мен и тихо се отдръпна на няколко сантиметра назад.
— Погледни го — изхриптях аз, вдигнах ръка и посочих към Макфин. — Той диша. Ще се оправи.
В главата ми всичко все още се въртеше след неосигурената ми магическа атака срещу Макфин. Усещах силната миризма на дивите цветя и на застоялата вода и бях напълно сигурен, че това, което се плъзга по дланта ми, са люспите на змия, а бляскавите, многофасетни очи, които плуват в периферното ми зрение, веднага изчезваха, щом се опитвах да ги видя. Опитах се да изхвърля всичко безсмислено настрани, да не му обръщам внимание, но беше много трудно да се различат фалшивите възприятия от истинските около мен.
Тера се изправи и се приближи до падналия мъж. Коленичи до него и го прегърна. Затворих очи и продължих да хриптя, докато виенето на свят малко се успокои. Съсредоточих се върху цялата болка, която усещах посред това объркване. Болките в рамото, в гърлото и челюстта ми послужиха за опора, нещо, което знаех, че е стабилно, макар и неприятно. Стегнах се и се концентрирах, докато повдигането и замайването малко понамаляха. Болката веднага ме захапа и не бях сигурен дали ми се искаше да не бях толкова замаян, но все пак отворих очи.
Макфин беше обгърнал с ръка раменете на Тера и тя го целуваше, като че ли искаше да го изпие. Почувствах се малко като воайор.
— Хм — казах аз, — може би е добре да се махнем от това открито място.
Те бавно се отдръпнаха един от друг и Тера му помогна да се изправи в целия си внушителен ръст. До него тя изглеждаше като малко момиче, но той се опираше на нея, когато се изправи. Огледа ме, а аз извърнах поглед. Нямах никакво желание да видя какво се крие вътре в него.
— Ким е мъртва — каза Макфин. — Нали?
Това не беше въпрос, но аз кимнах.
— Да. Миналата нощ.
Едрият мъж потрепери и затвори очи.
— По дяволите — прошепна той. — По дяволите.
— Ти нищо не можеше да направиш — каза Тера тихо. — Тя беше наясно с риска.
— А вие сте Хари Дрезден — продължи Макфин. Погледна обгарянията по китките си, там, където магията ми го беше ударила. — Съжалявам. Не видях, че Тера е с вас. Не знаех кой сте.
Вдигнах рамене.
— Няма нищо. Но нека да се махаме оттук. Последното нещо, което ни трябва, е да ни видят няколко колоездачи или хора, излезли да потичат, и да съобщят за нас в полицията.
Макфин кимна.
— Добре. Да тръгваме.
Тера ми хвърли един последен подозрителен поглед и се обърна към Макфин, за да му помогне да върви навътре в гората. Аз ги последвах.
Леговището на Макфин се оказа скрито под един земен насип, силно обрасъл с корените на старите дървета над него, които го поддържаха да не се срине като купчина кал. Малкото огнище с огън в него беше направено в задния край на насипа, добре защитено от външен поглед. Макфин се отправи към огъня и се настани до него. Залезът би обвил защитеното отвсякъде скривалище в плътен мрак, но засега то беше само сенчесто и закътано. Заради огъня бе топло и уютно. Нямах усещането, че се намираме едва на двайсет километра от третия по големина град в страната.
Все още неспокойна, Тера седна до Макфин. Аз си останах прав, макар че заради пулсиращата болка в рамото ми се искаше да се опъна в някакво легло, вместо да стърча посред малка, но истинска гора.
— Добре, Макфин — казах аз. — Искате да ви помогна. А пък аз искам да предотвратя гибелта на още хора. Но ми трябват някои неща от вас.
Той ме погледна пресметливо със зелените си очи.
— Не съм в положение да поставям условия, господин Дрезден. Ще ви кажа всичко, което ви трябва.
Кимнах.
— Отговори. Милиони отговори.
— Ще се мръкне след около два часа. А малко повече от час след това ще изгрее луната. Нямаме много време за въпроси.
— Предостатъчно — уверих го аз. — Защо сте тук?
— Тази сутрин се събудих на около осем километра оттук — каза Макфин. — Приготвил съм си няколко скривалища около града. Това е най-старото. Дрехите ми бяха мокри от влагата и единственото, което намерих, бе това.