Дългият път надолу

Морийн живее по средата на пътя между „Топърс“ и Кентиш Таун, на една от онези тъпи тесни улички, където е пълно с бабички и учителки. Не съм сигурна дали са учителки, но наоколо бъка от велосипеди — велосипеди и кофи с отпадъци за рециклиране. Пълна тъпота е това рециклиране, нали? Споделих с Мартин, а той се съгласи, че било така, щом го казвам аз. Стори ми се малко уморен. Попитах го дали иска да му кажа защо е тъпо, но той не искаше. Също както не искаше да знае защо Франция е тъпа. Изобщо не му се приказваше.

В колата бяхме само двамата с Мартин, защото Джейджей не искаше да пътува с нас, въпреки че минахме почти до апартамента му. Джейджей сигурно щеше да помогне разговорът да потръгне. Имах желание да говоря, защото бях нервна и само заради това ръсех глупости. Може би „глупости“ не е най-подходящата дума, защото не е глупост да кажеш, че Франция е тъпа страна. Просто е прекалено крайно изказване, или както там предпочетете да го наречете. Джейджей щеше да ме накара да се осъзная и нямаше да ми позволи да продължавам в този дух.

Аз пък бях нервна, защото знаех, че ще видим Мати, а мен никак ме няма да се занимавам с инвалиди. Не че е нещо лично, не че мразя и не мога да търпя инвалидите. Знам, че и те имат право на образование и могат да си купуват карти за градския транспорт и разни такива. Просто от тях ми става зле. Абе не ме бива да се преструвам, че и те са като вас и мен, след като не са, нали не са? Не ви говоря за „инвалидите“, които имат по един крак например. Те са си наред. Говоря ви за онези, които не са много в час, крещят и правят странни муцуни. Как е възможно някой да каже, че са като вас или като мен. Добре де, и аз крещя и правя странни физиономии, но поне знам кога и защо ги правя. Така е през повечето време. А при тях, не се знае кога ще го направят, нали? Да не говорим, че ги има навсякъде.