Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
Пени все още плачеше, когато й се обадих.
— Така поне нещата се връзват — каза след малко тя.
— Какво?
— Това, че си тръгна от вечерята, за да отидеш там. А след това се върна с онези хора. Просто не можех да си обясня те какво общо имат.
— Единственото обяснение, до което стигна, бе че по някакъв начин те ми бяха помогнали да правя секс с друга.
— Именно. — Тя изсумтя презрително. Пени е готина. Не е някоя гаднярка. Мила е, готова да ти достави удоволствие, раздава обичта си… Някой ден ще направи партньора си истински щастлив.
— Съжалявам.
— Май аз оплесках всичко, нали?
— Това, което аз успях да оплескам, стана по-рано. Което, между другото, не означава нищо, ама абсолютно нищо. Искам да кажа, че от твоя страна нямаше никакви издънки. Ти беше чудесна.
— Как се чувстваш днес?
Не си бях задавал този въпрос. Бях се събудил с махмурлук, когато телефонът се раззвъня, и след това животът ми поднесе изненада. Цяла сутрин не бях помислял за самоубийство.
— Добре. Сега нямам намерение да се качвам там горе, ако това имаш предвид.
— Ще поговориш ли с мен, преди да го сториш?
— За всичко онова ли?
— Да.
— Не знам. Според мен това не е нещо, което може да се оправи с приказки.
— Знам, че не мога да оправя нещата. Просто не искам да прочета за случилото се във вестниците.
— Можеш да имаш някой по-добър, Пени. Много по-добър от мен.
— Не го искам.
— Ясно. Значи не си съгласна с предварителните условия.
— Притежавам достатъчно самоуважение, за да си мисля, че има един мъж, който предпочита да прекара Нова година с мен, вместо да се самоубие, като скочи.
— Защо тогава не се опиташ да го откриеш?
— За теб би ли имало значение?
— Ами… Дали има значение подобно нещо… Май не ми е до това точно сега.
— Боже! Беше напълно откровен.
— Нима? Аз пък си мислех, че съм напълно прозрачен от самото начало.
— Така че какво искаш да направя?
— Май не можеш да направиш почти нищо.
— По-късно ще ми се обадиш ли?
— Да, разбира се.
Поне така предполагах.
Всички — всички, с изключение на Крис Крайтън, очевидно — знаят къде живея. Всички ми имат домашния телефон, мобилния, имейл адреса. Когато излязох от затвора, бях раздал координатите си на всички, които проявяваха някакъв интерес: тогава трябваше да си намеря работа, имах нужда от връзки. Никой от тези гадняри не ми се обади, разбира се, а ето че сега напъплиха пред вратата ми. Като казвам „всички“, говоря за трима или четирима от онези мърлячи, разни младоци, и момчета, и момичета с подпухнали лица, които правят репортажи за разни училищни празненства, а сега направо не могат да повярват на късмета си. Минах между тях, не че беше някакъв проблем — и четиримата зъзнеха на тротоара и пиеха кафе от пластмасови чашки — защото те изобщо не представляваха журналистическа заплаха. На всички ни допадна блъскането обаче. Аз се почувствах като някоя важна личност, а те си въобразяваха, че са по петите на разтърсваща клюка. Усмихвах се широко и раздавах „Добро утро“, без да се обръщам към някого специално, и ги разблъсках от пътя си с куфарчето.
— Истина ли е, че си опитал да се самоубиеш? — попита една забележително непривлекателна жена, стиснала бежов микрофон.
Посочих себе си, за да привлека вниманието им към превъзходната си физическа форма.
— Ако съм се опитал, значи съм се справил доста неуспешно — отвърнах аз.
— Познаваш ли Джес Крайтън?
— Кой?
— Джес Крайтън, дъщерята на онзи министър. На образованието.
— Приятел съм на семейството от много години. Всички прекарахме Нова година заедно. Може би затова се е получило това глупаво недоразумение. Изобщо не е ставало въпрос за самоубийство. Излязохме да пийнем по нещо. А това са две коренно различни неща.