Операция „Скайхук“
- Автор: Нанс Джон
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Коала
- ISBN: 954-530-093-3
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Скайхук“». Краткое содержание книги:
По същото време компютърният спец доктор Бен Коул разработва „черен проект“ — системата „Бумеранг“. В разгара на изпитанията той с ужас открива, че някой е въвел чужд код в неговата програма — основа на свръхсекретната операция „Скайхук“, провеждана от ВВС на САЩ. Коул е на косъм от смъртта, когато експерименталният самолет, в който се намира самият учен, излиза от контрол. Но още по-бърза и страшна е друга заплаха — с пръст върху спусъка на ракетите си, пилотите на два изтребителя F-15 чакат заповед да унищожат секретния самолет, преди да се е разбил, за да не останат никакви следи. Коул има само две минути, за да открие някакъв изход…
Още докато Бен Коул се мъчи да разкрие замислите на заподозрения саботьор, в залите на съда се разиграва друга драма, тясно свързана с първите две. Ейприл, дъщерята на капитан Роузън, заедно с приятелката си — младата адвокатка Грейси О’Брайън, брани правата на своя баща. Но се оказва, че двете са влезли в неравна битка с тъмни сенки, облечени във власт и могъщество.
„Доброто понякога побеждава, Ейприл“ — окуражава приятелката си Грейси. Но изходът от този сблъсък сякаш не подкрепя подобен оптимизъм — пътищата на всички участници в тази драма са много по-тясно преплетени, отколкото самите те предполагат, а най-големият въпрос е: ще издържат ли докрай в битката за оцеляване? Операция „Скайхук“ е в ход.
— Здрасти, приятел — рече Бен, минавайки покрай него, и леко го почеса между ушите. Шрьодингер го наблюдаваше как прекосява кабинета и изважда най-различни неща от чекмеджетата на писалището, неща, които котаракът бе подушил отдавна и ги бе намерил за напълно безинтересни. Изглежда Бен обичаше да обръща повече внимание на собствените си вещи и на компютъра, отколкото на котарака си, а от котешка гледна точка подобно отношение бе просто необяснимо.
Къщата с жилищна площ от почти триста квадратни метра, която Бен бе купил за Лайза и за себе си три месеца преди смъртта й, бе сгушена в пазвите на планината Чугач, граничеща с източния край на Анкъридж. През целия път от базата до дома си Бен се стремеше да прогони от съзнанието си спомена за Лайза, застанала пред панорамния прозорец на кабинета на горния етаж.
Бен се опитваше непрекъснато да изтласка от съзнанието си тази картина. Тя неизбежно предизвикваше дълбока тъга и непрекъснато засилващ се напоследък копнеж по женска компания. Тъкмо тази обезпокояваща инстинктивна реакция бе задействала, без да ще и Линдзи предишния ден.
„Стига толкова“ — реши Бен, тъй като настроението му се вгорчи от мисълта за Линдзи. Тя го бе използвала, продължаваше да го използва, въртейки красивата си опашка, за да го държи под контрол.
„Не съм прав — рече си той. Тя не ме сваляше. Аз бях онзи, който имаше похотливи мисли.“
Въпреки това изпита болка от неочакваната загуба на доверие.
Хладилникът предлагаше ограничен асортимент, свеждащ се до бутилирана вода и няколко безалкохолни, той си избра вода, преди да отиде във всекидневната, съзнавайки, че не може да си спомни никакви подробности от пътуването до дома. Отпусна се в голямото кресло, което Лайза бе настояла да купят, когато се нанасяха в къщата, и се запита кой би скърбял за него, ако самолетът се разбиеше при предстоящия изпитателен полет.
Филис, единствената му роднина, щеше веднага да изпадне в истерия, когато новината стигнеше до разкошната й къща в Северен Далас. Тъй като родителите им бяха починали, Филис щеше да организира погребението и да издаде всички съответстващи звуци, но в крайна сметка двамата не бяха дотолкова близки, че смъртта му да предизвика някакви промени в живота й.
Погледна към Шрьодингер и се усмихна, което озадачи котарака още повече. Трябваше да се погрижи за Шрьодингер и тази мисъл извика в съзнанието му образа на Нелсън, единственият жител на Аляска, който искрено би се натъжил от смъртта му.
„По дяволите!“ Предишния ден Нелсън му бе оставил съобщение по гласовата поща, а той бе забравил да му отговори. Бен стана от стола си достатъчно бързо, за да сепне Шрьодингер. Взе електронния си бележник, намери номера на клетъчния телефон на Нелсън и го набра.
Нелсън Улоквит се гневеше на етикета „ескимос“. Бен си спомни избухването му една вечер след въпрос на калифорнийска туристка с дилетантска загриженост за американските туземци.
— Ако ме наречеш още веднъж ескимос, сестро, ще намеря някое „уулу“ и ще те изкормя! — бе изревал той, размахвайки чашата си с бира пред лицето на жената. — Иди и си намери някой замразен атабасксанец, към когото да се държиш покровителствено. Аз съм от Коцебу! И съм инупиат. Никога не съм живял в някакво проклето иглу и знам доста повече за жените от това, да си търкаме носовете.
— Кой се обажда? — гласът отсреща сепна Бен и го върна към действителността. Имаше лек акцент, следствие от натрупването на американския английски върху усвоения в детството местен език.
— Нелсън?
— Набрал си номера му и се учудваш да чуеш гласа му? — изсмя се Нелсън. — Аз поне сам отговарям на обажданията, а не оставям като някои други хора това да прави машина.
В слушалката се чуваше дрезгавият шум от някакъв бар, високи гласове се надвикваха с още по-силна кънтри-песен. Пееше Шаная Туейн, думите на песента звучаха така, сякаш и тя се опитва да участва в разговора:
„Добре де, значи имаш кола. Но това изобщо не ме впечатлява!“
— Нелсън, Бен се обажда.
— Кой? Тук е адски шумно. Кой?
— Бен, Бен Коул.
— Аха, Бен. Здравей. Къде си?
— У дома.
— Е, вдигай мършавия си задник на смахнат компютърджия и идвай тук, в „Чарлис“, да ударим по няколко бири. Дори съм готов да те черпя една гинес, ако този път наистина решиш да пийнеш.