Операция „Скайхук“
- Автор: Нанс Джон
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Коала
- ISBN: 954-530-093-3
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Скайхук“». Краткое содержание книги:
По същото време компютърният спец доктор Бен Коул разработва „черен проект“ — системата „Бумеранг“. В разгара на изпитанията той с ужас открива, че някой е въвел чужд код в неговата програма — основа на свръхсекретната операция „Скайхук“, провеждана от ВВС на САЩ. Коул е на косъм от смъртта, когато експерименталният самолет, в който се намира самият учен, излиза от контрол. Но още по-бърза и страшна е друга заплаха — с пръст върху спусъка на ракетите си, пилотите на два изтребителя F-15 чакат заповед да унищожат секретния самолет, преди да се е разбил, за да не останат никакви следи. Коул има само две минути, за да открие някакъв изход…
Още докато Бен Коул се мъчи да разкрие замислите на заподозрения саботьор, в залите на съда се разиграва друга драма, тясно свързана с първите две. Ейприл, дъщерята на капитан Роузън, заедно с приятелката си — младата адвокатка Грейси О’Брайън, брани правата на своя баща. Но се оказва, че двете са влезли в неравна битка с тъмни сенки, облечени във власт и могъщество.
„Доброто понякога побеждава, Ейприл“ — окуражава приятелката си Грейси. Но изходът от този сблъсък сякаш не подкрепя подобен оптимизъм — пътищата на всички участници в тази драма са много по-тясно преплетени, отколкото самите те предполагат, а най-големият въпрос е: ще издържат ли докрай в битката за оцеляване? Операция „Скайхук“ е в ход.
— Да.
— Или да чукнеш нещо за здраве, което май не си правил поне през последните две години.
— Благодаря ти много, че ми го каза.
— Ти не си монах, Бен. Дори не си католик, доколкото си спомням.
Бен поклати глава.
— Семейството ми бе презвитерианско, каквото и да означава това.
— А сега ти очакваш от мен някаква древна инупиатска мъдрост, така ли?
Бен се засмя, облегна се назад и неволно разклати лодката.
— Не, просто исках да поговоря с някой приятел.
— Е, това е добре, защото не раздавам племенни мъдрости. Човек трябва да има позволително за това.
— О, по дяволите, Нелсън — рече Бен и се опита с все сили да се усмихне. — Очаквах тамян, кречетала, барабани и вигвами.
— Вигвами ли? — възкликна в отговор Нелсън с дълбоко разтревожено изражение. — Холивуд ти е повредил мозъка, Бен. Това, което казваш, се отнася за американските индианци. Долу, на юг. Огала, сиукси, шайени и прочее. — Лицето на Нелсън се разтегли в широка усмивка. — Искам да кажа, че идеята ни е ясна, но нали не си забравил, че аз съм регистриран инупиат? От онези с качулките и дългите копия, които ловуват бели мечки и китове. А ти следващия път ще искаш да си наложа пера на главата.
Бен се изкикоти, весели пламъчета пламнаха за миг в очите му и прогониха тъгата, която Нелсън бе забелязал.
Потънаха в дълго мълчание.
— Бен, ти си мислиш, че си се предал, но не си.
— Тъй ли?
— Нали ми се обади?
— Може би, за да се сбогуваме, Нелсън, и да ти благодаря за приятелството. И докато още сме на тази тема, ако нещо се случи с мен, ще бъдеш ли така добър да се погрижиш за горкия стар Шрьодингер?
— Разбира се. Онзи старец, Шрьодингер, ми допада.
Бен леко склони глава.
— Защо винаги го наричаш „старец“?
— В тялото на този котарак се крие много, много стара душа. Кой знае? Може да е на Архимед, на Цезар или дори на Елвис.
Бен изсумтя.
— Е, това вече ми е достатъчно да сънувам кошмари.
Нелсън вдигна показалец и изрече следващите си думи с най-силния туземен акцент, който можеше да имитира:
— „На небето и на земята има много повече неща, отколкото си представяш“.
— Това инупиатска поговорка ли е?
— Не. Шекспир. „Хамлет“, по-точно. Първо действие, пета сцена. — Нелсън гледаше към приближаващия едномоторен хидроплан „Де Хавиланд бийвър“, който проблесна и се плъзна съвсем леко върху стъклената повърхност на езерото, изпод двата му понтона изригнаха пръски и самолетът се стабилизира и започна да намалява скоростта си. Нелсън поклати глава.
— Бен, ти още търсиш отговори и това е правилно, защото ти не си от хората, които лесно се предават. Тъй че не си внушавай да се предаваш. Отговорът е някъде пред теб, пред очите ти и дори да не можеш да го намериш, не можеш да се предадеш, защото той в крайна сметка сам ще те намери.
— Хубави думи, Нелсън, но…
— Отговор винаги има, Бен. Продължи да търсиш. Ти си господарят на софтуера. Можеш да създадеш нещо, което да намери ключа към заключената програма, независимо колко критичен е моментът.
Бен кимна, мислите му отново се втурнаха към проблема, търсеха нова гледна точка, но не я намираха.
Нелсън взе греблото си.
— Време е да се връщаш на работа.
— Чакай сега, откъде пък знаеш това?
Нелсън Улоквит се ококори така, сякаш очите му щяха да изхвръкнат, след това вдигна ръце и разтвори пръсти в карикатурен опит да изглежда страшен.
— Стара ескимоска мъдрост.
Бен се разсмя.
— Доколкото знам нито имаш лиценз, нито си ескимос.
— Не съм. Съветът беше контрабандистки. И си струва точно толкова, колкото си платил за него.
Минаваше осем, когато Бен се изправи пред входната си врата с матово стъкло в средата. Замръзна на място. Лампата над нея светеше, а той не си спомняше да я бе включил, преди да излезе.
Опита дръжката, вратата бе заключена.
Имаше задна врата, а можеше да влезе и през гаража, но и двете бяха включени към алармената система, която бе инсталирал преди година. В огледалото в коридора виждаше отражението на малка червена лампичка — значи алармата бе включена.
Бен се огледа, но не видя никого. Може би самият той бе включил лампата на излизане и бе забравил за това. В последно време бе много разсеян. Но за да бъде сигурен, заобиколи къщата и спря, когато видя — както му се стори — отпечатъци от стъпки току до бетонната пътечка.