Господарят на войната

— Ако става въпрос за старото жертвоприношение, лорд, върховното жертвоприношение — каза Емрис, — трябва да е син на владетеля.

— Гауейн, син на Будик — казах аз тихо, — и Мардок.

— Мардок ли? — извърна се Артур към мен.

— Дете на Мордред — отговорих аз, осъзнавайки изведнъж защо Мерлин ме бе питал за Сиуилог и защо бе взел детето на Мей Дун, и защо се отнасяше така добре с момчето. Защо не бях разбрал това по-рано? Сега изглеждаше толкова очевидно.

— Къде е Гуидър? — внезапно попита Артур.

Няколко мига всички мълчахме, после Галахад посочи към портата.

— Беше с копиеносците, докато ние вечеряхме.

Но Гуидър вече не беше там, не беше и в стаята, където спеше Артур, когато пребиваваше в Дурновария. Нямаше го никъде и никой не си спомняше да го е виждал след сдрачаване. Артур напълно забрави за вълбшебните светлини в небето, докато претърсваше двореца от мазетата до овощните градини, но нямаш и следа от сина му. Аз си мислех за думите на Нимю, когато бях на Мей Дун и тя настояваше да доведа Гуидър в Дурновария. После си спомних спорът й с Мерлин в Линдинис за това кой всъщност управлява Думнония. Не ми се искаше да вярвам в подозренията си, но не можех да ги крия.

— Господарю — хванах аз Артур за ръкава, — мисля, че е бил отведен на хълма. Не от Мерлин, а от Нимю.

— Той не е кралски син — каза Емрис много притеснено.

— Гуидър е син на владетел! — викна Артур, — Да не би някой тук да отрича това?!

Нямаше такъв и изведнъж никой не смееше да каже каквото и да било. Артур се обърна към двореца.

— Хигуид! Меч, копие, щит, Ламрей! Бързо!

— Лорд! — намеси се Кълхуч.

— Тишина! — викна Артур. Беше бесен и гневът му се стовари върху мен, защото аз го бях насърчил да разреши на Гуидър да дойде в Дурновария. — Ти знаеше ли какво ще стане? — попита ме той.

— Разбира се, че не, господарю. И все още не знам. Да не мислиш, че мога да сторя нещо на Гуидър?

Артур се втренчи в мен мрачно и се извърна.

— Вие няма защо да идвате — каза той през рамо, — но аз отивам на Мей Дун да намеря сина си.

Той прекоси двора и отиде при слугата си Хигуид, който държеше Ламрей, а един коняр я оседлаваше. Галахд тихо последва Артур.

Признавам, че няколко секунди останах неподвижен. Не исках да мръдна. Исках Боговете да дойдат. Исках всичките ни тревоги да свършат с плясъка на огромните криле и чудото на Бели Маур. Исках Британия такава, каквато я искаше Мерлин.

И тогава си спомних за Даян. Беше ли моята най-малка дъщеря в двореца тази нощ? Душата й трябва да беше тук, на земята, защото беше Самейн, и изведнъж очите ми се изпълниха със сълзи, като си спомних агонията, която преживях по загубата на детето си. Не можех да стоя в двора на двореца в Дурновария докато Гуидър умираше, нито пък докато Мардок страдаше. Не исках да отивам на Мей Дун, но знаех, че няма да мога да погледна Сийнуин в очите, ако не направя нещо, за да предотвратя смъртта на едно дете, затова тръгнах след Артур и Галахад. Кълхуч ме спря.