Господарят на войната

Гуидър беше там. И Гуидър беше жив.

Двама Черни щитове го държаха, но като видяха Артур, пуснаха момчето. Нимю изпищя срещу нас и ни заля с проклятия, докато разплакания Гуидър тичаше към баща си. Артур се наведе и вдигна сина си на седлото със силната си ръка. После се обърна да погледне към Мерлин.

Мерлин, с лице обляно в пот, спокойно стоеше и ни зяпаше. Беше изкачил до средата на една стълба, облегната на бесилка, направена от два ствола, забити изправени в земята и свързани отгоре с трети ствол. Тази бесилка се намираше точно в центъра между петте огньове, образуващи средния кръг. Друидът бе с бяла роба и ръкавите на дрехата му бяха почервенели от кръв до лактите. В ръката си държеше дълъг нож, но на лицето му, кълна се, за миг се изписа истинско облекчение.

Малкият Мардок беше жив, макар че не му оставаше още дълго да живее. Детето вече беше голо, само една лента бе вързана през устата му, за да заглушава писъците. Той висеше, вързан за глезените за напречния ствол. До него, също вързано за глезените, висеше бледо слабичко тяло, което изглеждаше много бяло на светлината на пламъците, само дето гърлото на трупа бе отрязано почти до гръбнака и цялата кръв на мъжа бе изтекла в Свещения съд под него и все още течеше и се стичаше по почервенялата дълга коса на Гауейн. Косата бе толкова дълга, че падаше под златния ръб на сребърния Свещен съд на Клидно Ейдин. Само по тази дълга коса познах, че това беше Гауейн, защото красивото му лице бе нарязано и покрито с кръв, скрито в кръв, цялото в кръв.

Мерлин все още в ръка с дългия нож, с който бе убит Гауейн, изглеждаше онемял от нашата поява. Изразът на облекчение бе изчезнал от лицето му, което сега бе станало непроницаемо, а Нимю продължаваше да пищи срещу нас. Тя вдигна лявата си длан, онази с белега, който беше близнак на белега на моята лява ръка.

— Убий Артур! — кресна тя към мен. — Дерфел! Ти си ми дал клетва! Убий го! Не можем да спрем сега!

Внезапно пред брадата ми проблесна меч. Беше на Галахад, който нежно ми се усмихна.

— Не мърдай, приятелю — каза той. Галахад познаваше силата на клетвите. Знаеше също, че аз нямаше да убия Артур, но се опитваше да ме спаси от отмъщението на Нимю. — Ако Дерфел мръдне — викна той към Нимю, — ще му прережа гърлото.

— Прережи го! — изпищя тя. — В тази нощ умират кралски синове!

— Не и моят сина — каза Артур.

— Ти не си крал, Артур син на Утър — обади се най-сетни Мерлин. — Да не мислиш, че щях да убия Гуидър?

— Тогава защо той е тук? — попита Артур. Той държеше Гуидър с една ръка, а в другата беше меча, почервенял от отраженията на пламъците. — Защо е тук? — попита отново Артур с нарастващ гняв.

За първи път Мерлин нямаше какво да каже. Отговори Нимю.

— Той тук, Артур син на Утър — злобно изсъска тя, — защото смъртта на това нещастно същество може да не е достатъчна.