Господарят на войната

— Ние християните стоим над смъртта и вярваме в живота — каза Галахад.

— Слава на Бога, така е — съгласи се Емрис и се прекръсти, — но Мерлин не е християнин.

Светлините в небето станаха още по-ярки — огромни цветни завеси, през които подобно на нишки в гоблен преминаваше и проблясваше бяла светлина.

— Смъртта е най-могъщата магия — продължи епископът с укоризнен тон. — Един милостив Бог не би позволил това и нашият Бог сложи край на тази магия със смъртта на собствения си син.

— Мерлин не използва смъртта — ядосано извика Кълхуч.

— Напротив — тихо възразих аз. — Преди да отидем да търсим Свещения съд той направи човешко жертвоприношение. Сам ми каза.

— Кого? — остро запита Артур.

— Не знам, господарю.

— Сигурно си е измислял — каза Кълхуч, забил поглед в небето, — той обича да си измисля.

— По-скоро е казал истината — обади се Емрис. — Старата религия иска мноо кръв, обикновено човешка. Знаем толкова малко за нея, разбира се, но помня, че старият Бализ ми разправяше, че Друидите много обичали да убиват хора. Обикновено затворници. Някои били изгаряни живи, други бли хвърляни в ями на смъртта.

— И някои успявали да се избавят — добавих тихо, защото самият аз като малко дете бях хвърлен от друид в такава яма и се бях спасил като по чудо от оня ужас сред умиращи, изпочупени тела, заради което и Мерлин ме бе осиновил. Емрис не обърна внимание на думите ми.

— По други поводи, разбира се — продължи той, — се налагат някакви по-ценни жертвоприношения. В Елмет и Корновия все още говорят за жертвоприношението, направено по време на Черната година.

— И какво е било то? — попита Артур.

— Може да е само легенда — каза Емрис, — защото е станало върде отдавна, за да се помни точно.

Епископът говореше за Черната година, в която римляните завладели Инис Мон и така изръгнали сърцето на друидската религия — тъмно събитие, станало преди повече от четиристотин години.