Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Сега вярваш ли, епископе? — попита Кълхуч.
Емрис сякаш бе загубил дар слово, но после потръпна и докосна дървения кръст, който висеше на врата му.
— Ние никога не сме отричали съществуването на други сили — тихо изрече той, — Само дето вярваме, че нашият Бог е единственият истински Бог.
— А другите Богове какво са? — попита Кунеглас.
Емрис смръщи вежди, не му се искаше да отвръща най-напред, но после честността му го застави да говори.
— Те са силите на мрака, кралю-господарю.
— Силите на светлината, разбира се — каза Артур със страхопочитание, защото дори той бе впечатлен. Артур, който би предпочел Боговете изобщо да не се занимават с нас, сега виждаше тяхната сила в небето и бе изпълнен с удивление. — И какво ще стане сега? — попита той.
Беше се обърнал към мен, но отговори епископ Емрис.
— Ще има смърт, лорд.
— Смърт ли? — попита Артур, чудейки се дали е чул правилно.
Емрис отиде под сводовете на арките сякаш се страхуваше от вълшебната сила, която проблясваше и се стичаше на ярки потоци между звездите.
— Всички религии използват смъртта, лорд — заяви той педантично, — дори нашата вярва в жертвоприношението. Само че в християнската вяра Божият син е убит, за да не трябва повече никой никога да загива на олтара, но не мога да се сетя за нито една религия дето да не използва смъртта като част от своите мистерии. Озирис бил убит — рече Емрис и изведнъж осъзна, че говори за култа към Изида, разрушил живота на Артур, и побърза да продължи с нещо друго, — Митра също умира и неговият култ изисква смъртта на бикове. Всичките ни Богове умират, лорд — каза епископът — и всички религии с изключение на християнството пресъздават тяхната смърт като част от своя култ.
— Ние християните стоим над смъртта и вярваме в живота — каза Галахад.
— Слава на Бога, така е — съгласи се Емрис и се прекръсти, — но Мерлин не е християнин.
Светлините в небето станаха още по-ярки — огромни цветни завеси, през които подобно на нишки в гоблен преминаваше и проблясваше бяла светлина.
— Смъртта е най-могъщата магия — продължи епископът с укоризнен тон. — Един милостив Бог не би позволил това и нашият Бог сложи край на тази магия със смъртта на собствения си син.
— Мерлин не използва смъртта — ядосано извика Кълхуч.
— Напротив — тихо възразих аз. — Преди да отидем да търсим Свещения съд той направи човешко жертвоприношение. Сам ми каза.
— Кого? — остро запита Артур.
— Не знам, господарю.
— Сигурно си е измислял — каза Кълхуч, забил поглед в небето, — той обича да си измисля.
— По-скоро е казал истината — обади се Емрис. — Старата религия иска мноо кръв, обикновено човешка. Знаем толкова малко за нея, разбира се, но помня, че старият Бализ ми разправяше, че Друидите много обичали да убиват хора. Обикновено затворници. Някои били изгаряни живи, други бли хвърляни в ями на смъртта.
— И някои успявали да се избавят — добавих тихо, защото самият аз като малко дете бях хвърлен от друид в такава яма и се бях спасил като по чудо от оня ужас сред умиращи, изпочупени тела, заради което и Мерлин ме бе осиновил. Емрис не обърна внимание на думите ми.
— По други поводи, разбира се — продължи той, — се налагат някакви по-ценни жертвоприношения. В Елмет и Корновия все още говорят за жертвоприношението, направено по време на Черната година.
— И какво е било то? — попита Артур.
— Може да е само легенда — каза Емрис, — защото е станало върде отдавна, за да се помни точно.
Епископът говореше за Черната година, в която римляните завладели Инис Мон и така изръгнали сърцето на друидската религия — тъмно събитие, станало преди повече от четиристотин години.