Господарят на войната

— Шест часа! Бих могъл да се върна при червенокосата — каза той, но не тръгна. Всички стояхме неподвижно и гледахме как пламъците танцуват над хълма. Това бе погребалната клада на Британия, краят на историята, призоваването на Боговете, и ние го наблюдавахме в напрегнато мълчание, сякаш очаквахме да видим как димът се разпилява от вихъра, предизвикан от слизането на Боговете.

— Храна — обади се Артур навъсено и разсея напрежението. — Ако трябва да чакаме шест часа, можем и да хапнем.

Малко разговаряхме по време на яденето и то преди всичко за крал Мюриг от Гуент и ужасната възможност да започнем войната със саксите без неговите копиеносци. Ако, разбира се, все си мислех аз, изобщо се стигне до война и току поглеждах през прозореца към подскачащите пламъци и кълбящия се дим. Опитах се да измервам минаващите часове, но в интерес на истината нямах никаква представа един час ли мина, два ли, докато се хранехме, после пак застанахме край големия отворен прозорец, за да зяпаме към Мей Дун, където за първи път бяха събрани на едно Съкровищата на Британия. Там беше кошницата на Гаранхир, изплетена от върбови клонки и достатъчно голяма да побере един хляб и няколко риби, макар че бе толкова прокъсана, че всяка уважаваща себе си жена отдавна да я бе хвърлила в огъня. Рогът на Бран Галед представляваше волски рог, почернял от времето и очукан по ръбовете. Колесницата на Модрон бе изпочупена през годините и беше толкова малка, че само дете можеше да се вози в нея, ако изобщо би могла да се сглоби отново. Оглавника на Ейдин беше волски оглавник от изтъркано въже и ръждясали железни скоби, дето и най-бедният селянин не би си помислил да използва. Ножът на Лауфродед беше тъп с широко острие и счупена дървена дръжка, а пък Бруса на Тъдуол бе толкова изтъркан, че всеки занаятчия би се срамувал да го държи в работилницата си. Палтото на Падарн бе излиняло и закърпено, просяшка дреха, но пак по-запазено от Наметалото на Регад, за което се разправяше, че може да направи човек невидим, стига да го наметне, само дето сега приличаше повече на паяжина отколкото на наметало. Чинията на Ригенид беше плитък дървен съд, целият напукан и невъзможен за употреба, а Дъската за игра на Гуендолау бе едно едно парче дърво, очукано отвсякъде, върху което игралните полета почти не личаха вече. Пръстенът на Елюнед приличаше на обикновен воински пръстен — простите метални кръгчета, които копиеносците обичаха да правят от оръжията на мъртвите си врагове, но ние всички бяхме захвърляли далеч по-добре изглеждщи воински пръстени от Пръстена на Елюнед. Само две от Съкровищата имаха съществена стойност. Едното бе Меча на Ридерч, Екскалибур, изкован в Отвъдния свят от самия Гофанон, а другото бе Свещения съд на Клидно Ейдин. Сега всичките — и боклучавите, и великолепните, бяха обгърнати от огнени пръстени и призоваваха своите Богове.