Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Искам отново да се сближа с Томи. Ще ми помогнеш ли, Кати? — После попита: — Какво ти е?
— Нищо. Просто съм малко изненадана след всичко, което се случи. Разбира се, че ще ти помогна.
— Не съм казала на никой друг, че искам да се сдобрим с Томи. Дори на Хана. Само на теб мога да се доверя.
— Какво трябва да направя?
— Поговори му. Винаги си знаела как да подхождаш с него. Теб ще те послуша. Няма да си помисли, че ми правиш реклама.
Останахме известно време седнали на креватите и си клатехме краката. Най-после аз казах:
— Направи добре като се обърна тъкмо към мен. Вероятно за мен ще е най-лесно да поговоря с Томи и всичко останало.
— Искам да започнем всичко отначало. Струва ми се, че сега двамата сме квит: извършихме доста глупости и се наранихме взаимно. Достатъчно! Пък и онази Марта Х., каква мръсница само — нямам думи! Може би той го направи, за да ми се присмее. Ако е така, можеш да му кажеш, че е успял и че сега сме вече наравно. Стига толкова — да забравим всичко и да започнем от нулата. Ще можеш да го убедиш, Кати, сигурна съм. Ще намериш най-добрия подход към него. Ако пък и сега не се вразуми, значи няма смисъл да продължавам да се занимавам с него.
Свих рамене.
— Винаги сме намирали общ език с Томи. Права си.
— Така е. При това той много те уважава. Знам го, защото често ми говори за теб. Че си момиче с характер, че държиш на думата си. Заяви ми, че в труден момент предпочита да има работа с теб, вместо с което и да е момче. — Тя се засмя. — Ще се съгласиш, че това наистина е голям комплимент. А ето че сега никой, освен теб не би могъл да ни помогне. Двамата с Томи сме създадени един за друг и той ще те послуша. Нали ще ни помогнеш, Кати?
Замълчах, после попитах:
— Рут, а ти сериозно ли се отнасяш към Томи? Искам да кажа, ако успея да го убедя и вие отново се съберете, няма ли да продължиш да го измъчваш?
Рут с досада въздъхна:
— Разбира се, че съм сериозна, как иначе? Не сме деца. Остава ни съвсем малко време в Хейлшам. Край на игрите.
— Добре. Ще поговоря с него. Имаш право: скоро ще отпътуваме оттук и няма за кога да губим времето си с глупости.
Помня, че след това поседяхме в спалнята още известно време, побъбрихме си. Рут непрекъснато повтаряше едно и също: държал се идиотски, били родени един за друг, сега вече всичко щяло да бъде по съвсем различен начин — нямало да афишират чувствата си пред другите, щели по-добре да избират мястото и времето за секс. Говорихме си буквално за всичко и тя непрекъснато искаше съвети от мен. После в един миг аз се загледах през прозореца в отсрещните възвишения и трепнах, защото Рут, оказала се внезапно до мен, ме прегърна през раменете.
— Кати, знаех си, че можем да разчитаме на теб — каза тя. — Томи беше прав. В труден момент ти си незаменима.
Задълженията ми следваха едно след друго и едва няколко дни по-късно ми се удаде възможност да поговоря с Томи. В обедната почивка го зърнах да се упражнява с топката в единия край на Южното игрище. Малко преди това, той риташе с други две момчета, но сега беше останал сам и жонглираше с топката. Приближих се и седнах на тревата зад него, като опрях гръб на стълба на оградата. Не бе изминало много, откакто му бях показала календара на Патриша, а той мълчаливо бе подминал нататък по пътя си: помня, че в онзи момент не бяхме напълно наясно с отношенията си. Томи продължаваше да подритва топката съсредоточено и намусено — коляно, стъпало, глава, стъпало, — а аз седях, късах тревичките и зяпах гората отсреща, от която толкова много се страхувахме като деца. Най-после реших да наруша мълчанието:
— Томи, хайде да поговорим — казах аз. — Трябва да ти кажа нещо.
Още щом ме чу, той остави топката да се търкаля, дойде и седна до мен. Беше съвсем в неговия стил: трябваше само да види, че искам да говоря с него и мрачното изражение на лицето му отстъпваше място на благодарното въодушевление, което ми напомняше за отношенията ни като малки, когато настойницата, скарала ни се за нещо, тутакси смекчаваше тона си. Беше се задъхал и макар да знаех, че това е в резултат на играта, дишането му усилваше впечатлението, че се радва на появата ми. Всъщност, още преди да си кажем каквото и да е, аз се ядосах. На думите ми: „Томи, виждам, че напоследък не изглеждаш много щастлив“, той отвърна: „Какво искаш да кажеш? Всичко е наред. За какво говориш?“ После на лицето му грейна усмивка, последвана от гръмкия му смях. Това ме довърши. Години по-късно, когато реагираше по подобен начин, аз само се усмихвах. Ала тогава реакциите му направо ме вбесяваха. Ако например кажеше: „Тъй и тъй, много съм огорчен…“, лицето му се удължаваше и той правеше тъжна физиономия, за да подкрепи твърдението си. В това нямаше никаква ирония. Просто смяташе, че трябва да подсили думите си със съответното изражение. А тогава, на игрището, за да ми докаже, че с него всичко е наред, той прие доволен и предоволен вид. Повтарям, че по-късно тази му черта дори ми харесваше, ала през последното лято в Хейлшам тя само ми доказваше какво дете е още и колко лесно биха могли да го манипулират. Още не познавах добре света, който ни очакваше извън пределите на Хейлшам, но предчувствах, че там ще трябва да използваме целия си ум и когато Томи се държеше по този начин, ме обземаше панически ужас. Дотогава нищо не му бях казвала — не знаех как да му го обясня така, че да ме разбере, — ала в онзи ден избухнах: