Колчан, пълен със стрели
- Автор: Арчер Джеффри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Левкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колчан, пълен със стрели». Краткое содержание книги:
Какво можеше да стори бедният Хенри? Навлязъл в четиридесетата си година, той не бе свикнал да живее другаде, освен в „Риц“, а германците, които станаха причина за отмяна на състезанията на „Уимбълдън“, завзеха също и хотел „Жорж V“ в Париж и „Негреско“ в Ница. Тъй като седмиците се търкаляха и с всеки изминал ден нападението изглеждаше все по-неизбежно, Хенри стигна до неприятното заключение, че ще му се наложи да се върне в неутрално Кайро, докато англичаните спечелят войната. Изобщо не му мина дори за миг през ума, че англичаните могат да загубят. В края на краищата те бяха спечелили Първата световна война и по тази причина бяха длъжни да победят и във Втората. „Историята се повтаря“ — бе може би единствената мъдра сентенция, която си спомняше от своето тригодишно обучение в Оксфорд.
Хенри повика управителя на „Риц“ и го уведоми, че апартаментът му трябва да остане незает до завръщането му. Плати предварително за една година, която според него беше предостатъчно време, за да се справят с парвенюта като хер Хитлер, и потегли към Кайро. Впоследствие управителят бил чут да отбелязва, че заминаването на Великия паша за Египет си било жива ирония, тъй като в края на краищата той бил повече англичанин и от самите англичани.
Хенри прекара една година в своя дворец в Кайро, след което установи, че повече не е в състояние да понася сънародниците си, и се премести в Ню Йорк точно преди да му се открие възможност да се изправи лице в лице с генерал Ромел. След пристигането си в Ню Йорк Хенри се разположи на бивак в хотел „Пиер“ на Пето авеню, избра си за камериер американец на име Юджин и зачака мистър Чърчил да приключи войната. Сякаш в потвърждение на неизменната си подкрепа за англичаните всяка година на първи януари той превеждаше до „Риц“ чек, за да покрие разноските по своя апартамент за следващите дванайсет месеца.
Хенри посрещна деня на победата на съюзниците над Япония (15 август 1945 г.) на Таймс скуеър заедно с един милион американци и незабавно взе да крои планове за завръщането си в Англия. Беше изненадан и разочарован, когато британското посолство във Вашингтон го уведоми, че може да мине известно време, преди да му бъде разрешено да се върне в страната, която толкова обичаше, и въпреки продължителния натиск и всички свои връзки, успя да се качи на кораб до Саутхамптън едва през юли 1946 година. От палубата на първа класа махна за сбогом на Америка и на Юджин и изпълнен с очакване устреми мисли към Англия и Баркър.
Щом слезе на английска земя, Хенри незабавно се отправи към „Риц“, за да намери своите стаи точно така, както ги бе оставил. Доколкото успя да констатира, нищо не се бе променило, освен че неговият камериер (понастоящем ординарец на генерал) не можеше да бъде освободен от въоръжените сили поне още шест месеца. Хенри бе твърдо решен да добави своя личен принос към военните усилия, като оцелее без него през предстоящия период, и спомняйки си думите на Баркър: „Всички ви познават. Нищо няма да се промени“, доби увереност, че всичко ще бъде наред. Наистина в неговата стая в „Риц“ бе оставена покана за вечеря с лорд и лейди Лимпшам в дома им на площад „Челси“ на другия ден. Изглежда, предсказанието на Баркър щеше да се окаже вярно — всичко щеше да си продължи постарому. Хенри потвърди поканата, доволен от мисълта, че ще продължи живота си в Англия точно откъдето го бе прекъснал.
На следната вечер Хенри пристигна пред дома на площад „Челси“ няколко минути след осем. Всичко в поведението на семейство Лимпшам — възрастни съпрузи, които ни най-малко не се бяха подготвили за войната — говореше, че те дори не са осъзнали нейната реалност, нито отсъствието на Хенри от лондонския светски живот. Трапезата им, независимо от купонната система, бе така изискана, както я помнеше, и нещо повече — една от присъстващите не приличаше на никоя от онези, които по някакъв начин бяха останали в съзнанието му. Както научи от своя домакин, тя се казваше Виктория Камбъл и се оказа дъщеря на друг гост — генерал сър Ралф Колхун. Над блюдото с яребични яйца лейди Лимпшам довери на Хенри, че тъжното младо създание е загубило своя съпруг при настъплението на съюзниците към Берлин само дни преди капитулацията на Германия. За първи път Хенри изпита вина, че не е взел никакво участие във войната.