Колчан, пълен със стрели
- Автор: Арчер Джеффри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Левкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колчан, пълен със стрели». Краткое содержание книги:
Макар и покрусен от мъка, Хенри бе далеч от финансовата покруса, тъй като неговият баща му бе оставил двайсетина милиона в имоти, между които и един състезателен кон в Съфък, стофутова (30,5 м) яхта в Ница и дворец в Кайро. Но най-важната част от наследеното бащино имане бе най-добрият камериер в Лондон, ненадминатият Годфри Баркър. Той притежаваше невероятната способност на мига да уреди или да осуети каквото и да е.
Понеже нямаше с какво друго да се занимава, Хенри се настани в бившия апартамент на баща си в „Риц“, без да се тормози да следи колоната с обявите за работа в лондонския „Таймс“. Предпочете да се отдаде на живот, целенасочено посветен на преследване на удоволствия — единствената кариера, за която Итън, Оксфорд и наследеното богатство го бяха подготвили подобаващо. Освен че бе повече от щедро надарен с обаяние и хубост, Хенри притежаваше и достатъчно здрав разум да подбира внимателно онези, на които бе позволено да прекарат лишената от великодушие минута с него. Избираше само стари приятели от училище и университета, които, макар и да не бяха така добре обезпечени като него, далеч не принадлежаха към типа хора, които идваха да просят петарка, за да си покрият някой дълг от Хазарт.
Всеки път, когато трябваше да отговаря на въпроса коя е любовта на живота му, той се чувстваше притиснат от необходимостта да избере между конете и жените и тъй като бе установил, че е напълно възможно да прекарва дните си с видни представители на едните, а нощите си — с другите, без това да става повод за ревност или взаимни обвинения, никога не се претоварваше да търси решение на този проблем. Повечето от конете му бяха породисти жребци — бързи, загладени, с кадифена кожа, тъмни очи и силни нозе; това би било подходящо описание и за повечето му жени с тази разлика, че бяха млади кобилки. Хенри се влюбваше последователно във всяко момиче от хора на театър „Паладий“, после го разлюбваше и когато поредната му връзка приключеше, Баркър имаше грижата обектът на чувствата му неизменно да получава подходящ спомен, който със сигурност да предотврати евентуален скандал. Освен това преди да е навършил трийсет и пет, Хенри вече бе спечелил всяко класическо надбягване по английските хиподруми, а Баркър, изглежда, винаги знаеше точната година, когато се е случило.
Животът на Хенри бързо навлезе в определено русло, далеч от всякаква скука. Един месец прекарваше в Кайро, за да се погрижи за своя бизнес, три месеца в Южна Франция, в които от време на време прескачаше до Биариц, а останалите осем месеца живееше в „Риц“. За четирите месеца, в които се намираше извън Лондон, неговият великолепен апартамент с изглед към парка „Св. Джеймс“ оставаше свободен. Историята мълчи по въпроса дали Хенри е държал на това, защото не му е допадала идеята някой непознат да се плацика във вградената мраморна вана, или просто защото е искал да избегне главоболията по суматохата около регистрирането и напускането на хотела два пъти годишно. И след като от управата на „Риц“ никога не бяха обсъждали този въпрос с бащата, защо трябваше да го правят със сина? Тези дейности изчерпваха годишната програма на Хенри, към която се добавяше и някое и друго пътуване до Париж в случаите, когато напористо местно девойче се озовеше твърде близко до олтара. Макар че почти всяко момиче, което се запознаваше с Хенри, искаше да се омъжи за него, немалко от тях биха го сторили, дори и да беше без пукната пара. Само че Хенри не виждаше абсолютно никаква причина да бъде верен на една-единствена жена. „Имам сто коня и сто приятели — обясняваше той, когато го питаха. — Защо трябва да се ограничавам само с една жена?“ Във въпроса му имаше логика, която едва ли можеше да бъде оборена с еднозначен отговор.
Историята за Хенри щеше да приключи на това място, ако той бе продължил живота, който съдбата милостиво му бе отредила, но дори хенриевците на този свят понякога си имат проблеми.
С течението на годините Хенри придоби навика никога да не прави предварителни планове, а неговият вещ камериер Баркър настоятелно му бе внушавал увереността, че със солидно състояние човек може не само да получи каквото си пожелае в последната минута, но и да компенсира всякакви непредвидени последствия. Само че дори Баркър не можа да предначертае евентуалните последствия от изявлението на мистър Чембърлейн от 3 септември 1939 година, че народът на Великобритания се намира във война с Германия. Хенри смяташе за особено непочтително от страна на Чембърлейн да обявява война толкова скоро след турнирите на „Уимбълдън“ и Оукс и за още по-непочтително от страна на вътрешното министерство няколко месеца по-късно Баркър да бъде посъветван да преустанови службата си на Велик паша и до второ нареждане да се предостави изцяло на услугите на Негово Височество краля.